Включено в книгата
Оригинално заглавие
Доктор Живаго, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (юни 2008 г.)

Издание:

Борис Пастернак. Доктор Живаго

Народна култура, 1989

Превод от руски: София Бранц

Превод на стиховете: Кирил Кадийски


Трета част
ЕЛХАТА У СВЕНТИЦКИ

1

Веднъж през зимата Александър Александрович подари на Ана Ивановна един старовремски гардероб. Беше го купил на разпродажба. Гардеробът от тъмно дърво беше огромен и не влизаше през вратите. Докараха го разглобен, внесоха го на части и се зачудиха къде да го сложат. За долните стаи, където беше по-широчко, не подхождаше поради несъответното си предназначение, а за горе не ставаше поради теснотията. Разчистиха част от горната площадка на вътрешните стълби до вратата на спалнята.

За сглобяването дойде портиерът Маркел. Той доведе шестгодишната си дъщеря Маринка. Дадоха й захарна пръчица. Маринка заоблизва пръчицата и лепкавите си пръстчета, заподсмърча и строго загледа работата на баща си.

Отначало всичко вървеше чудесно. Гардеробът постепенно израстваше пред очите на Ана Ивановна. По едно време, когато оставаше само да се закрепи надстройката, й щукна да помогне на Маркел. Тя стъпи на високото дъно на гардероба, загуби равновесие и бутна страничната стена, закрепена само с щифтовете. Временната сглобка, с която Маркел беше закрепил страниците, се разпадна. Заедно с дъските, които се срутиха на пода, падна и Ана Ивановна и лошо си удари гърба.

— Ех, мила господарке — спусна се към нея Маркел, — за кой дявол ви трябваше. Лошо ли се убихте? Я пипнете, да нямате нещо счупено, най-важното са костите, за месото както и да е, месото ще зарасне, това му е работата, че то, дето има една приказка, си е само за фасон. Какво си ревнала, проклетнице — скастри разплаканата Маринка, — обърши си сополите и бягай при майка си. Ех, господарке мила, че мигар без вас нямаше да го натъкмя туй чудовище? Сигур ме мислите, на пръв поглед, че съм прост портиер, ама иначе ние по натура сме си истински мебелисти, такъв ни е джинсът, мебелисти сме ние. Ако щете, вярвайте, ама тези ръце толкоз разни гардероби и бюфети са видели, дето се вика, за лакирането или наопаки от хубавите дървесини, каквато е орехът и махагонът. Или например какви ли не партии, в смисъл на богаташки със зестра, ще извинявате за израза, така си минаваха под носа ни, минаваха и заминаваха. И всичкото е само зарад пустото пиене, зарад спиртните напитки.

Ана Ивановна с негова помощ се изправи, Маркел й придърпа креслото и тя седна, като пъшкаше и разтриваше натъртеното място. Маркел започна да възстановява разрушеното. Когато стегна горната част, каза:

— Сега ще му турим и вратите и става направо за изложба.

Ана Ивановна намрази гардероба. По вид и размери той й приличаше на катафалка или на царска гробница и й вдъхваше суеверен ужас. Тя го нарече „Асколдов гроб“, като имаше предвид коня на Олег[1], нещо, което носи смърт на стопанина си. Попрочела по нещо оттук-оттам, случваше й се да бърка сходните понятия.

От това падане започна предразположението й към белодробни заболявания.

2

Целия ноември единадесета година Ана Ивановна остана на легло с бронхопневмония.

Юра, Миша Гордон и Тоня следващата пролет завършваха съответно университета и Висшите женски курсове. Юра завършваше медицина, Тоня право, а Миша философско-филологическия факултет.

Всичко беше объркано и неясно в душата на Юра, всичко у него беше твърде самобитно: възгледите, навиците, склонностите. Той беше свръхвпечатлителен и с невероятно остри сетива за всичко ново.

Голямото влечение към изкуствата и историята не му попречи за избора на поприще. Той смяташе, че изкуството не може да бъде призвание, тъй както не може да бъде професия вроденият весел нрав или предразположението към меланхолия. Интересуваха го естествените науки, физиката; според разбиранията му човек трябваше да се занимава с нещо общополезно в практическия живот. Затова избра медицината.

Когато преди четири години започна първи курс, той цял семестър изучава анатомия в моргата на факултетския сутерен. Слизаше долу по витата стълба. В дъното на анатомическата зала виждаше пръснати на групички или усамотени рошави студенти. Едни зубреха сред костите и прелистваха разпарцаливени учебници, други мълчаливо анатомираха в ъглите, трети дърдореха и се шегуваха, гонеха плъховете, които в големи количества се стрелкаха по каменния под на моргата. В полутъмното подземие светеха като фосфор голите трупове на млади самоубийци с неустановена самоличност, добре запазени и още непокътнати удавнички. От инжектираната мравчена киселина изглеждаха подмладени и измамно закръглени. Аутопсираха ги, режеха ги, препарираха ги и красотата на човешкото тяло оставаше неизменна във всяка своя част, така че изумлението от някоя грубо хвърлена на поцинкованата маса целокупна русалка не преминаваше, когато се пренасяше върху отрязаната й ръка или отсечената китка. В сутерена миришеше на формалин и карбол и във всичко се усещаше нещо тайнствено — като се започне от неизвестната съдба на всички тези проснати тела и се свърши със самата загадка на живота и смъртта, разположила се тук, в подземието, като у дома си или в личната си щабквартира.

Гласът на тази загадка заглушаваше всичко друго, преследваше Юра и му пречеше да анатомира. Но по същия начин му пречеха и много други неща в живота. Беше свикнал и разсейващите смущения не го безпокояха.

Умът му работеше добре и той хубаво пишеше. Още от гимназията мечтаеше за проза, за книга с животописи, където в нещо като скришни взривни гнезда да зарежда най-зашеметяващото от онова, което му е минало пред очите и в ума. Но за такава книга беше още твърде млад и засега пишеше стихове, както художник, който цял живот рисува етюди към запланувана голяма картина.

Той прощаваше греха на раждането на своите стихове — заради тяхната енергия и оригиналност. Тези две качества, енергия и оригиналност, за него бяха представителите на реалността в изкуствата, които във всяко друго отношение възприемаше като безпредметни, безсмислени и ненужни.

Юра разбираше колко дължи на вуйчо си някои от основните черти на характера си.

Николай Николаевич живееше в Лозана. В книгите си, издадени там на руски и в превод, той развиваше отдавнашната си мисъл за историята като втора вселена, градена от човечеството в противовес на явлението смърт чрез явленията време и памет. Сърцевината на тези книги беше новият поглед към християнството, конкретната им последица — новата идея за изкуството.

Тази мисловна сфера упражни още по-голямо въздействие върху приятеля на Юра. Повлиян от идеите му, Миша Гордон избра за своя специалност философията. Във факултета посещаваше лекциите по богословие и дори възнамеряваше впоследствие да се прехвърли в Духовната академия.

Влиянието на Николай Николаевич се отрази стимулиращо и освобождаващо върху Юра, а върху Миша сковаващо. Юра разбираше ролята на произхода за крайностите в Мишините пристрастия. От деликатност не разубеждаваше Миша в странните му планове. Но често му се щеше да го види емпирик, по-близък до живота.

3

Една вечер в края на ноември Юра се върна късно от университета много уморен, без да е ял цял ден. Казаха му, че през деня имали големи тревоги, Ана Ивановна получила мускулни спазми, викнали няколко лекари, смятали да пратят за свещеника, но после се отказали. Сега й било по-добре, била в съзнание и настоявала, щом Юра се прибере, веднага да отиде при нея.

Юра влезе в нейната спалня, без дори да се преоблече.

В стаята личаха следите от доскорошната паника. Болногледачката безшумно местеше нещо по нощното шкафче. Наоколо се въргаляха смачкани салфетки и мокри кърпи за компрес. Водата в тасчето беше леко розова от изплютата кръв. В нея плуваха срязани ампули и напоени с вода памуци.

Болната плуваше в пот и с крайчеца на езика облизваше сухите си устни. Беше се стопила от сутринта, когато Юра я видя за последен път.

„Дали не е погрешна диагнозата — помисли си той. — Има всички признаци на крупозно възпаление. Изглежда, това е кризата.“

Той поздрави Ана Ивановна, каза й нещо окуражаващо-незначително, каквото се говори в такива случаи, и отпрати болногледачката от стаята. Хвана ръката на Ана Ивановна да премери пулса й, а с другата ръка бръкна в джоба за стетоскопа. Ана Ивановна показа с глава, че няма нужда. Той разбра, че го е повикала за нещо друго. Тя си пое дъх и започна:

— Искаха… да… ме изповядат… Дойде смъртта… Може всеки момент… Зъб да е … те е страх, боли, подготвяш се… а това … не зъб — цялата… целият ти живот… щрак, като клещи… А какво е то… Никой не знае… И ми е тежко, страх ме е…

Замълча. Сълзи се лееха по страните й. Юра мълчеше. Ана Ивановна продължи:

— Ти си талантлив… А талантът, това е… различно от другите… Ти сигурно знаеш… Кажи ми нещо… Успокой ме.

— Какво да кажа — отвърна Юра и неспокойно се размърда на стола, стана, направи няколко крачки, пак седна. — Първо, утре ще сте по-добре, виждам признаците, главата си режа. И после — смъртта, съзнанието, вярата във възкресението… Искате да знаете как е според научните ми знания? По-добре друг път. Не? Веднага? Както иска те. Само че е трудно така изведнъж. — И той неочаквано й изнесе цяла лекция и сам се учуди как можа.

Възкресението. В твърде грубата форма, в която се шири за утеха на най-слабите, то ми е чуждо. И думите на Христос за живите и мъртвите за мен винаги са означавали нещо друго. Къде ще се съберат тези пълчища от всички хилядолетия? Цялата вселена няма да им стигне и Бог, доброто и смисълът ще се принудят — да се махнат от света. В тази животинска навалица ще ги стъпчат.

Но през цялото време един и същи необятно-тъждествен живот изпълва всемира и непрекъснато се обновява в безчет съчетания и метаморфози. Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете.

Ще ви боли ли, дали материята усеща разпадането си? Тоест, с други думи, какво ще стане със съзнанието ви? Но какво е съзнанието? Да го разгледаме. Ако се мъчиш съзнателно да заспиш — безсънието ти е гарантирано, ако съзнателно се опитваш да усетиш дейността на храносмилането си — ето ти сигурно възпаление на стомаха. Съзнанието е мъчение, самоотрова за субекта, който го изпробва върху себе си, то е светлина, която е обърната навън, то осветява пътя ни, за да не се препъваме. Съзнанието е като запалените светлини на локомотива. Обърнете ги навътре — и катастрофата е неминуема.

И така, какво ще стане с вашето съзнание. С вашето. Вашето. Но какво сте вие? Това е въпросът. Да видим. Като какво се помните, коя част от себе си винаги сте осъзнавали? Бъбреците, далакът, вените? Не, откакто се помните, винаги сте се виждали във външните, активните прояви, в делата си, в семейството, в другите. А сега внимателно. Човекът в другите хора — това именно е човешката душа. Това сте вие, с това е дишало и се е подхранвало, и се е опивало цял живот вашето съзнание. С вашата душа, с вашето безсмъртие, с живота ви в другите. Тогава? Щом сте били в другите, в тях ще останете. Има ли значение, че после това ще се нарича памет? Това ще сте вие, встъпили в целостта на бъдещето.

И последното. Не се тревожете. Смъртта не съществува. Смъртта не присъствува в нашия живот. Но казахте: талант — това е друго, това да, то е открито от нас. А талантът като най-висше и широко понятие е дар на живота.

Няма смърт, казва Йоан Богослов, чуйте колко е проста аргументацията му. Няма смърт, защото миналото е отминало. Това е почти като: няма смърт, защото това е вече познато, това е нещо старо и вече дотегнало, а сега се иска нещо ново и новото е вечният живот.

Той се разхождаше из стаята и говореше. „Заспете“ — каза, застанал до леглото и положил длан върху главата и. Изминаха няколко минути. Ана Ивановна заспиваше.

Юра тихо излезе от стаята и каза на Егоровна да прати в спалнята болногледачката. „Дявол знае каква е тази работа — мислеше си Юра, — аз ставам шарлатанин. Лекувам с баене, с хипноза.“

На другия ден й стана по-добре.

4

Ана Ивановна все повече се възстановяваше. Към средата на декември се опита да става, но още беше много слаба. Посъветваха я да лежи, докато укрепне.

Тя често викаше Юра и Тоня и с часове им разказваше за своето детство, минало в дядовото й имение на уралската река Ринва. Юра и Тоня никога не бяха ходили там, но Юра веднага си представяше от думите й тези петдесет хиляди декара вековна непроходима гора, черна като нощ, и тук-там я пронизват с ножовете си извивките на бързата река с каменливо дъно и високи стръмнини откъм техния, Крюгеровия бряг.

В тия дни се шиеха първите в живота им официални дрехи — черен костюм за Юра и вечерна затворена рокля от светла коприна за Тоня. Щяха да се появят с новите си премени на традиционната елха у Свентицки на двадесет и седми.

Поръчките от мъжкото ателие и от шивачката дойдоха в един ден. Юра и Тоня премериха дрехите, останаха доволни и още не бяха успели да се издокарат, когато влезе Егоровна и каза, че Ана Ивановна ги вика. Набързо се дооблякоха и двамата се качиха при нея.

Когато влязоха, тя се повдигна на лакът, огледа ги отстрани, нареди им да се завъртят и каза:

— Много хубаво. Просто възхитително. Не знаех, че вече са готови. Тоня, я още веднъж. Не, добре е. Стори ми се, че отпред прави малко гънки. Знаете ли защо ви повиках? Но първо няколко думи за тебе, Юра.

— Знам, Ана Ивановна. Аз помолих да ви донесат това писмо. И вие като Николай Иванович смятате, че не е трябвало да се отказвам. Минутка търпение. Вие не бива да говорите. Сега ще ви обясня всичко. Макар че сте съвсем наясно.

И така, първо. Делото за Живаговото наследство съществува, за да пълни гушите на адвокатите и за събиране на съдебни такси, а всъщност не съществува никакво наследство, само дългове и бъркотии, плюс мръсотията, която веднага изплува. Ако нещо можеше да се обърне в пари, щях ли да ги подаря на съда и да не се възползувам от тях? Но там е работата, че искът е пресилен и вместо да задълбаваме във всичко това, най-добре да се откажа от правата си върху несъществуващото имущество и да го отстъпя на неколцината подставени съперници и завистливи самозванци. За посегателствата на някаква си madame Alice, живееща с децата си в Париж под името Живаго, отдавна съм чувал. Но има и нови претенденти — а вас не знам, но за мен всичко това съвсем наскоро изплува.

Оказва се, че още преди мама да почине, баща ми бил увлечен по някаква мечтателка и безумка — княгиня Столбунова-Енрици. Тази особа имала син от баща ми, който сега е на десет години, казва се Евграф.

Княгинята е отшелница. Живее с момчето в къщата си край Омск, не се знае с какви средства разполага. Показаха ми къщата на снимка. Красива е, с пет големи прозореца и с кръгли барелефи-медальони по фасадата. Та напоследък през цялото време имам чувството, че и петте прозореца ме гледат с лошо око през хилядите версти от Европейска Русия до Сибир и рано или късно ще ме урочасат. Защо са ми тогава всички тези измислени капитали, изкуствено създадени съперници с тяхното недоброжелателство и завист? И адвокатите.

— Все пак не трябваше да се отказвате — възрази Ана Иванов на. — Знаете ли защо ви извиках? — отново повтори и веднага продължи: — Сетих се как се казваше. Нали помните, вчера ви разправях за лесничея. Казваше се Вакх. Безподобно, нали? Черно горско страшилище, брадясало до очите — и Вакх! Беше с обезобразено лице нападнала го мечка, но се измъкнал. Там всички са такива. С такива имена. Едносрични. Само да са звучни и кратки. Вакх. Или Луп. Или, да речем, Фавст. Чакайте, чакайте. Дошъл някой — докладват нещо от рода на Авкт или Фрол, като залп от дядовата двуцевка, и ние моментално изхвърчаме от детската стая в кухнята. А там, представете си, горският въглищар с живо мече или кантонерът чак от другия край с рудна проба. И дядо дава на всеки бележка за канцеларията. На един за пари, на друг за жито, на трети за ловни патрони. Отвън — гора. И сняг, сняг! Ще ни затрупа! — Ана Ивановна се закашля.

— Стига, мамо, вредно е за теб — възпря я Тоня. Юра я подкрепи.

— Нищо ми няма. Хайде де. А, сетих се. Егоровна ми изклюкарствува, че се колебаете дали да вървите вдругиден на елхата. Да не съм чула повече такива глупости! Как не ви е срам! И той ми бил лекар! Ясно, нали. Отивате и никакви приказки. Но да се върнем на Вакх. Този Вакх на младини бил ковач. В някакво сбиване му съсипали вътрешностите. Той си направил нови от желязо. Добре де, Юра. Мислиш, че не разбирам? Не го казвам буквално. Така говореха хората.

Отново се разкашля и този път много по-дълго. Пристъпът не минаваше. Вече не можеше да си поеме въздух.

Юра и Тоня едновременно се втурнаха към нея. Те се приведоха рамо до рамо над леглото й. Ана Ивановна, както кашляше, взе ръцете им в своята, събра ги и ги задържа. После овладяла гласа и дъха си, каза:

— Ако умра, не се разделяйте. Създадени сте един за друг. Оженете се. Ето че ви сватосах — додаде накрая и заплака.

5

Още през пролетта на хиляда деветстотин и шеста година, преди да беше преминала в последния гимназиален клас, шестмесечната връзка с Комаровски надхвърли всички граници на търпението й. Той хитро използуваше потиснатото й състояние и когато искаше, умееше неусетно и много йезуитски да й подскаже за падението й. Тези подсещания докарваха Лара тъкмо в онова объркано състояние, каквото сластолюбецът чака от жената. Това объркване все повече я заробваше в чувствения кошмар, от който при изтрезняването косите й настръхваха. Противоречията на нощното безумие бяха необясними като черна магия. Там всичко ставаше наопаки и обратно на логиката острата болка се изразяваше в сребрист смях, борбата и отказът означаваха съгласие и ръката на мъчителя се обсипваше с благодарни целувки.

Не се виждаше краят на всичко това, но през пролетта, в един от последните часове, тя се замисли как ли ще зачестят домогванията му през лятото, когато няма да ходи в гимназията — последното й убежище от честите срещи с Комаровски — и бързо стигна до решението, което издъно промени живота й.

Беше задушна сутрин пред буря. Учеха на отворени прозорци. В далечината бучеше градът, непрекъснато, монотонно като кошер. Откъм двора се носеха виковете на играещите деца. От тревния мирис на земята и младия листак я болеше глава, както на Сирница от водката и пушека на тиганите.

Учителят по история разказваше за египетската експедиция на Наполеон. Когато стигна до Фрежюс, небето причерня, тресна и се сцепи от светкавица и гръм и класната стая заедно с мириса на свежест се изпълни с пясък и прахоляк. Две училищни подлизурки веднага се залетяха да викат от коридора байчото да затвори прозорците и щом открехнаха вратата, течението грабна всички попивателни от тетрадките по чиновете и ги понесе из стаята.

Затвориха прозорците. Ливна мръсен градски дъжд, смесен с прах. Лара откъсна лист от тетрадката и написа на Надя Кологривова, с която седяха на един чин:

„Надя, трябва да се отделя от майка си. Помогни ми да давам уроци, но по на сметка. Вие имате много познати сред богаташите.“

Надя й отвърна по същия начин:

„Нашите търсят гувернантка за Липа. Ела у нас. Това ще е прекрасно! Знаеш как те обичат татко и мама.“

6

Повече от три години Лара живя у Кологривови като в крепост. Никой отникъде не посягаше на свободата й, дори майка й и брат й, към които чувствуваше голямо отчуждение, не й напомняха за себе си.

Лаврентий Михайлович Кологривов беше крупен индустриалец — практик от нов тип, талантлив и умен. Мразеше отмиращия строй с двойната омраза на баснословния богаташ, способен да изкупи държавната хазна, и на човека от народа, направил приказно гигантска крачка напред. Той криеше в дома си нелегални, наемаше защитници за политически обвиняеми и според шеговитите слухове, се самоунищожаваше като собственик, субсидирайки революцията, и вдигаше стачки в собствената си фабрика. Лаврентий Михайлович беше точен стрелец и запален ловджия и през зимата на деветстотин и пета година ходеше всяка неделя на Серебряний бор и на Лосиний остров да обучава дружинниците на стрелба.

Беше прекрасен човек. Жена му Серафима Филиповна беше достойна негова половинка. Лара изпитваше възхищение и уважение към двамата. Всички в къщата я обичаха като своя.

На четвъртата година от безгрижния й живот я посети брат й Родя. Той се поклащаше предизвикателно на дългите си крака и за по шик изговаряше думите неестествено провлечено и носово — та разказа, че юнкерите от неговия випуск събрали пари за прощален подарък на началника на училището, дали ги на Родя и му възложили да потърси и да купи подарък. Е, въпросните пари ги проиграл онзи ден до копейка. Като свърши, Родя се пльосна с цялата си дангалашка фигура в креслото и заплака.

Лара се смрази, като го чу. Родя с хлипане продължи:

— Вчера бях у Виктор Иполитович. Той отказа да говори с мен на тази тема, но спомена, че ако ти пожелаеш… Така се изрази, въпреки че не обичаш вече никого от нас, имаш огромна власт над него… Ларочка… Една твоя дума… Разбираш ли какъв позор е това и как петни честта на юнкерския мундир… Иди при него, какво ти струва, помоли го… Нали няма да допуснеш да измия тази загуба с кръвта си?

— Да измие с кръвта си… Честта на юнкерския мундир — възмутена повтаряше Лара и нервно се разхождаше в стаята. — А аз не съм мундир, аз нямам чест и с мене може всичко. Разбираш ли какво ме молиш, наясно ли си какво ти е предложил? Година след година, със сизифов труд издигай, строй, кради от съня си, а този дойде и все му е едно, плюе ти в лицето и всичко отива по дяволите. Да те вземат мътните! Ако щеш, гръмни се! Какво ме интересува. Колко ти трябват?

— Шестстотин деветдесет и нещо, кажи го, седемстотин рубли — измънка брат й.

— Родя! Ти си луд! Ти чуваш ли се какво говориш! Проиграл си седемстотин рубли! Родя, Родя! Ти знаеш ли за колко време обикновен човек като мен може с честен труд да изкара толкова пари?

И след пауза добави сухо и отчуждено:

— Добре. Ще се опитам. Ела утре. И ми донеси револвера, с който щеше да се застреляш. Даваш го все за мен. С повечко патрони, да не забравиш.

Парите взе от Кологривов.

7

Работата у Кологривови не й попречи да завърши гимназия, да се запише във Висшите курсове, успешно да ги изкара и да стигне до последните изпити, които й предстояха идната хиляда деветстотин и дванадесета година.

През пролетта на единадесета година завърши гимназия ученичката й Липочка. Тя вече имаше годеник, младия инженер Фризенданк, от добро и заможно семейство. Родителите одобряваха избора й, но бяха против тъй ранния брак и я съветваха да изчака. На тази почва избухваха драми. Капризната и глезена Липочка, любимката на семейството, крещеше на майка си и баща си, плачеше и им тропаше с крак.

В богатата къща, където Лара беше като своя, не се говореше за заема, който тя направи заради Родя, и никой не й напомняше за парите.

Отдавна щеше да ги върне, ако нямаше едни постоянни разходи, чието предназначение криеше.

Тя тайно от Паша пращаше пари на баща му, изселения Антипов, и помагаше на болнавата му заядлива майка. Освен това още по-скришно намаляваше разходите на самия Паша, като без негово знание доплащаше на хазаите му за стаята и храната.

Паша, малко по-млад от Лара, я обичаше до безумие и за всичко я слушаше. По нейно настояване след училище се зае допълнително с латинския и гръцкия, за да влезе да учи филология в университета. Лара мечтаеше след една година, когато минат държавните изпити, да се оженят и да заминат гимназиални учители в някой от уралските губернски градове.

Паша живееше в стаята, която Лара лично му беше намерила и наела при едни тихи хазаи в новопостроена къща на Камергерска, близо до Художествения театър.

Лятото на единадесета година Лара за последен път прекара с Кологривови в Дуплянка. Беше влюбена в това място повече от самите собственици. Всички го знаеха и при летните си пътувания следваха една негласна традиция. Когато нажеженият черен влак потегляше по-нататък и Лара губеше ума и дума сред възцарилата се безбрежно-изумена и уханна тишина, пускаха я сама пеша към имението, докато те пренасяха и товареха багажа на гарата, а дуплянският кочияш с ватен елек върху червената риза с Дълги ръкави разказваше на господарите местните новини от изтеклия сезон.

Лара вървеше край платното по пътечката, утъпкана от странници и богомолци, и свиваше през ливадата към гората. Там спираше и със затворени очи вдишваше смесените ухания на околната шир. Въздухът тук беше за нея по-скъп от майка и баща, по-мил от възлюбен и по-умен от книга. За миг отново се разкриваше пред нея смисълът на съществованието. Тя е тук — така си мислеше, — за да осъзнае дивата прелест на земята и да даде на всичко име; ако това се окаже непосилно за нея, тогава от любовта към живота да си роди следовници, които ще го направят вместо нея.

Това лято Лара пристигна преуморена от многото грижи, с които се беше нагърбила. Поддаваше се на настроенията си. Беше станала мнителна — нещо, което по-рано не й беше присъщо, тази черта придаваше дребнавост на характера й, който винаги се бе отличавал с широта и липса на излишни скрупули.

Кологривови не искаха да я пуснат. В дома им я заобикаляше досегашната нежност. Но откакто Липа бе стъпила на крака, Лара се чувствуваше ненужна у тях и се отказваше от заплатата. Те й я връчваха насила. От друга страна, тя се нуждаеше от тези пари, а в качеството си на тяхна гостенка не можеше да търси самостоятелни доходи, това беше и неудобно, и практически невъзможно.

Лара намираше положението си тежко и непоносимо. Струваше й се, че на всички досажда, само дето не го показват. Тя самата се отегчаваше от себе си. Изпитваше желание да бяга, където й видят очите, от себе си и от Кологривови, но според собствените й представи първо трябваше да им върне парите, а в момента нямаше откъде да ги вземе. Чувствуваше се заложница заради глупашката постъпка на Родя и не можеше място да си намери от безсилно възмущение.

Във всичко откриваше признаци на небрежност. Ако пристигащите познати на Кологривови се отнасяха към нея с повишено внимание, това означаваше, че я имат за безпомощна „възпитаница“ и лесна плячка. А когато я оставяха на мира, това доказваше, че за тях е нула и изобщо не я забелязват.

Пристъпите на ипохондрия не й пречеха да участвува в увеселенията на многобройната компания, която гостуваше в Дуплянка. Тя се къпеше и плуваше, возеше се на лодка, присъствуваше на нощните пикници отвъд реката, заедно с всички пускаше фойерверки и танцуваше. Играеше в любителските постановки и с особено увлечение се включваше в състезанията по стрелба с маузер, но предпочиташе впрочем лекия пистолет на Родя. Беше свикнала с него и стреляше с голяма точност, дори на шега съжаляваше, че е жена и не може да стане дуелистка. Но колкото повече се веселеше, толкова по-зле се чувствуваше. Вече не знаеше какво иска.

Това особено се засили след връщането им в града. На всичките й неприятности отгоре започнаха и леки сдърпвания с Паша (Лара не смееше сериозно да се кара с него, защото го смяташе за своя последна защита). Паша напоследък бе станал някак по-самоуверен. Наставническите нотки в гласа му й бяха смешни и обидни.

Паша, Липа, Кологривови, парите — всичко това се обърка в главата й. Животът й опротивя. Струваше й се, че ще полудее. Искаше й се да зареже всичко познато и изпитвано и да започне нещо ново. В такова настроение на Коледа през деветстотин и единадесета година стигна до съдбоносното решение незабавно да се махне от Кологривови и да заживее някак свободно и самостоятелно, а необходимите за целта пари да поиска от Комаровски. Лара смяташе, че след всичко онова и последвалите години на нейната извоювана свобода той трябва да й помогне съвсем рицарски, без обяснения, безкористно и без никакви мръсотии.

С тази цел на двадесет и седми декември вечерта тръгна за Петровските линии и на излизане пъхна в маншона пистолета на брат си, зареден и със свален предпазител, с намерението да стреля по Виктор Иполитович, ако й откаже или я разбере превратно, или по някакъв начин я унижи.

Вървеше страшно притеснена по празничните улици и не забелязваше нищо край себе си. Подготвяният изстрел вече беше гръмнал в душата й с пълно безразличие към оногова, към когото беше насочен. Този изстрел беше единственото, което тя осъзнаваше. Чуваше го през целия път и това беше изстрел в Комаровски, в самата нея, в собствената й съдба и в дуплянския дъб на ливадата с изрязана в кората му мишена.

8

— Не пипайте маншона — каза на охкащата и ахкаща Ема Ернестовна, когато онази протегна ръце да й помогне за палтото.

Виктор Иполитович го нямаше вкъщи. Ема Ернестовна продължаваше да я кани да влезе, да се съблече.

— Не мога. Бързам. Къде е той?

Ема Ернестовна каза, че е канен на елха. С адреса в ръка Лара се спусна по мрачното стълбище с цветните гербове на прозорците, което веднага й напомни всичко, и се запъти към Свентицки в Мучной квартал.

Едва сега, когато за втори път излезе навън, се огледа смислено около себе си. Видя зима. Видя град. Видя вечер.

Беше ужасно студено. Улиците блестяха от черния лед, дебел като стъклените дъна на счупени бирени бутилки. Болеше я да диша. Въздухът беше натъпкан със сив скреж и сякаш я гъделичкаше и бодеше с рошавата си четина точно както я бодеше и й влизаше в устата белезникавата козина на заледената яка. Вървеше по празните улици и сърцето й тътнеше. По пътя й около вратите на чайните и гостилниците се кълбеше пара. От мъглата изплуваха замръзналите лица на минувачите, червени като кайзер, и брадатите муцуни на конете и кучетата с ледени шушулки. Прозорците на къщите, замръзнали в дебел слой лед и сняг, бяха като замазани с вар и по непрозрачната им повърхност шаваха цветните отблясъци от запалените елхи и сенките на празнуващите, сякаш къщите показваха за хората на улицата мътни картинки върху бели чаршафи, закачени пред вълшебен фенер.

На Камергерска се спря. „Не мога повече, не издържам — почти на глас рече тя. — Ще се кача и всичко ще му разкажа“ — овладя се веднага и отвори тежката врата на представителния вход.

9

Паша, пламнал от усилие, с издута от езика буза, се мъчеше пред огледалото да закопчае яката и да натика в илиците на колосаната риза пречупващите се копчета за ръкавели. Отиваше на гости и беше още толкова чист и невинен, че се обърка, когато Лара влезе, без да почука, и го завари с недовършения тоалет. Той веднага забеляза вълнението й. Едвам я държаха краката. Тя пристъпи, разплисквайки с крака дрехата си, като че ли я прегазваше.

— Какво ти е? Какво има? — тревожно попита Паша и се втурна към нея.

— Седни до мен. Седни както си. Не се докарвай. Бързам. Трябва веднага да тръгвам. Не пипай маншона. Чакай. Обърни се за малко с гръб.

Той я послуша. Лара беше с английски костюм — тя си свали жакета, закачи го на пирона и прехвърли револвера на брат си от маншона в джоба на жакета. После се върна на дивана и каза:

— Сега можеш да гледаш. Запали свещта и загаси електричеството.

Лара обичаше да разговаря в полумрак, на запалени свещи. Паша винаги се запасяваше с цяла пачка за нея. Той сложи нова свещ на свещника, постави го на прозореца и запали. Пламъкът изпращя в стеарина, пръсна на всички страни пропукващи искри и се източи нагоре. Стаята се изпълни с мека светлина. Ледът на прозореца започна да се топи на нивото на свещта, на стъклото се появи черна дупчица.

— Слушай, Патуля — каза Лара. — Имам неприятности. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тях. Не се плаши и не ме питай, обаче се прости с мисълта, че сме като всички. Забрави за спокойствието. Аз винаги съм в опасност. Ако ме обичаш и искаш да ме запазиш от гибел, не отлагай, нека се венчаем час по-скоро.

— Точно това е постоянното ми желание — прекъсна я той. — Веднага ми кажи деня, аз съм съгласен, когато искаш. Все пак кажи ми ясно и разбрано какво ти е, не ме измъчвай с тия загадки.

Но Лара измести разговора и леко се измъкна от отговора. И още дълго разговаряха на теми, които нямаха нищо общо с причината за нейната печал.

10

Тази зима Юра писа научното си съчинение за тъканите на ретината, с което кандидатствуваше за университетски златен медал. Специалността му беше обща терапия, но той познаваше окото като истински бъдещ окулист.

В този интерес към физиологията на зрението се проявяваха други страни на природата му — творческите му заложби и размислите му за същността на художествения образ и строежа на логическата идея.

Тоня и Юра бързаха с наета шейна за елхата у Свентицки. Шест години бяха живели заедно — от края на детството до началото на младостта. Всеки добре познаваше другия. Имаха общи навици, свой маниер да си подхвърлят кратки духовитости, свой маниер да се подсмиват. Така пътуваха и сега, мълчаливи, стиснали уста на студа и само от време на време си разменяха по някоя и друга дума. И мислеха всеки за нещо свое си.

Юра сам се подканяше, че датата на конкурса наближава и трябва да побърза с работата си, но в празничната суматоха на отиващата си година, която се чувствуваше по улиците, прескачаше от тази мисъл на други:

Във факултета на Гордон издаваха студентско хектографско списание. Гордон му беше редактор. Юра отдавна им беше обещал статия за Блок — младежите от двете столици бяха луди на тема Блок и те с Миша най-много от всички.

Но и тази мисъл не се задържа за дълго в съзнанието му. Те пътуваха, сгушени в яките, разтриваха замръзналите си уши и си мислеха за различни неща. Но в едно мислите им съвпадаха.

Онази сцена при Ана Ивановна прероди и двамата. Те сякаш прогледнаха и се взряха един в друг с нови очи.

Тоня, това старо приятелче, тази понятна очевидност, която не се нуждаеше от обяснения, се оказа най-недосегаемото и сложното от всичко, което Юра можеше да си представи — тя се оказа жена. С известно усилие на фантазията той можеше да си въобрази какво е да си изкачил Арарат, да си герой, пророк, победител, абсолютно всичко, само не и жена.

И ето тази най-невъзможна и свръхтрудна задача бе поела на слабите си и крехки рамене Тоня (от този момент тя изведнъж започна да му се вижда слабичка и крехка, макар че си беше съвсем здраво-право момиче). И го изпълни онова жарко съчувствие към нея и плахо изумление, което е началото на любовта.

Същото, със съответните изменения, се случи и с Тоня спрямо Юра.

Той си мислеше, че все пак не трябваше да излизат. Да не стане нещо в тяхно отсъствие. И си спомни. Когато разбраха, че състоянието на Ана Ивановна се е влошило, те, облечени вече за излизане, отидоха при нея и предложиха да си останат вкъщи. Тя с някогашната си рязкост се възпротиви и настоя да идат на елхата. Юра и Тоня разтвориха завесата при дълбоката ниша на прозореца да видят какво е времето. Когато се измъкваха от нишата, двата края на тюла полепнаха по новите им дрехи. Леката материя се повлече няколко стъпки след Тоня като сватбено було. Всички се засмяха, така едновременно и без думи забелязаха тази прилика в спалнята.

Юра се оглеждаше наоколо и виждаше същото, което малко преди това се беше мяркало пред очите на Лара. Шейната им вдигаше неестествено силен шум, който неестествено дълго отекваше под заледените дървета в градините и алеите. Светещите отвътре и заледени прозорци на къщите приличаха на скъпоценни ковчежета от опушен топаз. Вътре в тях тлееше коледният живот на Москва, светеха елхите, движеха се гостите и маскирани веселяци играеха на сляпа баба и на пръстен.

Юра изведнъж си помисли, че Блок е явлението Рождество във всички сфери на руския живот, в северния градски бит и в най-новата литература, под звездното небе на съвременната улица и около запалената елха в гостната на нашия век. Той си помисли, че няма нужда от никаква статия за Блок, а просто трябва да се покаже руското поклонение на влъхвите, както е в платната на холандците — със студ, вълци и тъмна борова гора.

Минаваха по Камергерска. Юра обърна внимание на един черен разтопен процеп в заледения прозорец. През него проблясваше пламъкът на свещ и проникваше към улицата почти като разумен поглед, сякаш пламъкът следеше пътуващите и причакваше някого.

„Свещта гореше у дома, свещта гореше…“ — шепнеше си Юри началото на нещо смътно, аморфно, с надеждата, че продължението ще дойде от само себе си, без усилие. То, не идваше.

11

От незапомнени времена елхата у Свентицки минаваше по следния начин. В десет, когато се прибираха децата, палеха втора елха за младите и за възрастните и се веселяха до сутринта. По-старите цяла нощ пляскаха картите в триъгълния помпейски хол, продължение на салона, отделено от него с тежка завеса с големи бронзови халки. На разсъмване всички сядаха на трапезата.

— Защо закъсняхте? — попита ги на бегом племенникът на Свентицки Жорж, забързан през антрето към стаята на чичо си и леля си. Юра и Тоня също се насочиха натам да поздравят домакините и пътем, докато се събличаха, надникнаха в салона.

Около пламтящата елха, украсена с няколко низи струящо сияние, се движеше черната стена на онези, които не танцуваха, а разговаряха и се разхождаха, и се настъпваха, и дрехите им шумоляха.

В кръга лудо се въртяха танцуващите. Въртеше ги и ги разпределяше по двойки, и ги изтегляше в редица Кока Корнаков, лицеист, син на помощник-прокурора. Той дирижираше танците и колкото му глас държи крещеше от единия край на салона към другия: „Grand rond! Chaine, chinoise!“[2] — И всички се подчиняваха на командите му. — „Une valse s’il vous plait!“[3] — подвикваше на пианиста и начело на първия кръг повеждаше дамата си à trois temps, à deux temps[4], забавяйки и стеснявайки първоначалния порив до едва забележимо пристъпване на място, което вече не беше валс, а само заглъхващо негово ехо. И всички аплодираха, и в тази движеща се, тътреща се и гъгнеща тълпа се разнасяха сладоледи и разхладителни напитки. Пламналите момчета и момичета за миг преставаха да викат и да се смеят, припряно и жадно гълтаха студените плодови сокове и лимонадата и едва оставили чашата на таблата, възобновяваха виковете и смеха в десетократна степен, сякаш бяха глътнали нещо за градус.

Тоня и Юра, преди да влязат в салона, отидоха при домакините във вътрешните стаи.

12

Вътрешните стаи на Свентицки бяха затрупани с ненужни вещи от изпразнените за по-просторно гостна и салон. Тук беше вълшебната кухня на стопаните, техният коледен склад. Вътре миришеше на бои и лепило, имаше нахвърляни рула цветна хартия и камари от кутии с котильонни звезди и допълнителни свещички за елхата.

Старите Свентицки надписваха номерцата на подаръците, картичките с посочените места за вечерята и билетите за някаква томбола. Жорж им помагаше, но често бъркаше номерацията и те се нервираха. Домакините ужасно се зарадваха на Юра и Тоня. Знаеха ги от деца и без много церемонии и празни думи ги хванаха да им помагат.

— Фелицата Семьоновна не ще да разбере, че по-рано трябваше да се мисли за всичко това, а не в разгара, когато е пълно с гости. Ах ти, Жорж, загубена глава, пак си объркал номерцата! Нали се разбрахме бомбониерките с дражетата да са на масата, празните на дивана, а тук всичко е наопаки и с краката нагоре.

— Много се радвам, че Анет е по-добре. С Пиер така се тревожим за нея.

— Да, но, миличка, тя е по-зле, разбираш ли, а при теб винаги всичко е devant-derière[5].

Юра и Тоня прекараха половината вечер с Жорж и старците зад техните коледни кулиси.

13

През цялото време, докато бяха у Свентицки, Лара се намираше в салона. Макар да не беше с бален тоалет и да не познаваше никого, тя ту се оставяше като насън във валсовите прегръдки на Кока Корнаков, ту като попарена се въртеше в кръг по салона.

Един-два пъти вече се беше спирала нерешително пред портала на хола с надеждата, че Комаровски, който седеше с лице към салона, ще я забележи. Но той си гледаше играта, вдигнал като щит лявата ръка с картите пред очите си, и или наистина не я виждаше, или се преструваше, че не я забелязва. Дъхът й секна от обида. В това време някакво непознато момиче мина от салона към гостната. Комаровски го сподири с онзи поглед, който Лара така добре познаваше. Поласканата девойка му се усмихна, пламна и грейна. Лара едва не изкрещя. Лицето й се изчерви от срам, челото и шията й станаха на петна. „Новата жертва“ — каза си тя. И като в огледало видя себе си и цялата си история. Но пак не се отказа да говори с Комаровски, само реши да изчака с разговора за по-удобен момент, наложи си да се успокои и се върна в салона.

На масата с Комаровски играеха още трима. Един от партньорите, който седеше до него, беше бащата на контето Корнаков, дето я беше поканил на валс. Лара го разбра от няколкото думи, разменени с кавалера, докато кръжаха в салона. А високата брюнетка в черно със смахнатите очи и неприятен змийски изпънат врат, която непрестанно надничаше в салона да нагледа сина си и пак се връщаше в хола при съпруга си картоиграч, беше майката на Кока Корнаков. Най-накрая случайно се изясни, че момичето, заради което Лара бе обладана от онези смесени чувства, е негова сестра и Ларините измислици нямаха никаква реална почва.

— Корнаков — представи й се той още в началото. Тогава тя недоразбра името му. — Корнаков — повтори той при последните тактове, отведе я до креслото и й се поклони.

Този път го чу. „Корнаков, Корнаков — замисли се тя, — нещо познато. Нещо неприятно.“ После си спомни, че Корнаков е помощник-прокурор в московската съдебна палата. Той беше обвинителят на групата железничари, с които бе осъден и Тиверзин. Лаврентий Михайлович по нейна молба бе ходил да говори с него да не се престарава чак толкова на този процес, но не успя да го склони. „Значи той е. Тъй, тъй, тъй. Любопитно. Корнаков. Корнаков.“

14

Вече минаваше полунощ. На Юра му бучаха ушите. След паузата, през която пиха чай с петифури в трапезарията, танците се възобновиха. Когато свещите на елхите догаряха, вече никой не ги сменяше.

Юра стоеше разсеян насред салона и гледаше Тоня, която танцуваше с някакъв непознат. Минавайки край него, тя с движение на крака отмяташе шлейфа на твърде дългата атлазена рокля, плясваше като рибка и изчезваше във водовъртежа на танцуващите.

Цялата гореше. В антракта, когато седнаха в трапезарията, се отказа от чая и гасеше жаждата си с мандарини, които почистваше една след друга от ароматната, леко отделяща се кора. Непрекъснато вадеше от коланчето или от ръкава батистената си кърпичка, мъничка като цветец на плодово дръвче, и избърсваше с нея струйките пот в ъглите на устните и потните си лепкави пръстчета. Тя се смееше и без да прекъсва оживения разговор, пъхаше машинално кърпичката си пак в колана или в гънката на корсажа.

Сега, когато танцуваше с неизвестния кавалер, тя закачаше Юра на минаване. Той се дърпаше и се мръщеше, а Тоня мимоходом докосваше ръката му и се усмихваше изразително. При един такъв кръг кърпичката й остана в неговата ръка, той я притисна до устите си и затвори очи. Усети смесения дъх на мандариновата коричка и на разгорещената шепа на Тоня, и двата еднакво чаровни. Това беше нещо ново в живота му, никога неизпитвано и остро пронизващо цялото му тяло. Детски наивният аромат беше сърдечно смислен като някаква дума, казана шепнешком на тъмно. Юра стоеше замижал, заровил очи и устни в дланта си с кърпичката, през която вдишваше. Внезапно гръмна изстрел.

Всички обърнаха глави към завесата, която отделяше гостната от салона. Последва миг мълчание. После започна паника. Всички се разтичаха, развикаха. Част от присъствуващите последваха Кока Корнаков към мястото на изстрела. Други вече бързаха насреща им, заканваха се, плачеха, спореха и се прекъсваха.

— Как можа да го направи, как можа — повтаряше отчаян Комаровски.

— Боря, жив ли си?! Боря, ти си жив — истерично крещеше госпожа Корнакова. — Сред гостите бил доктор Дроков. Но къде е, къде? Ах, стига, моля ви се. За вас е драскотина, а за мен смисъл на целия ми живот. О, клетият ми мъченик, ти изобличи всички тези престъпници! Ето я, ето я мерзавката, очите ти ще издера, проклетнице! Сега няма да избяга! Какво, господин Комаровски? По вас ли? Стреляла е по вас? Ах, моля ви се. Такова нещастие, господин Комаровски, опомнете се, сега не съм настроена за шеги. Кока, Кокочка, какво ще кажеш! Срещу баща ти!… Да… Но божията десница… Кока! Кока!

Тълпата отплува от гостната в салона. В центъра се движеше Корнаков, той се шегуваше високо и успокояваше всички, че нищо му няма, като същевременно притискаше с чиста салфетка кървящата драскотина на леко наранената лява ръка. Друга група малко по-назад и встрани от него водеше Лара.

Юра се потресе, когато я видя. Същата! И пак в някакви невероятни обстоятелства! И отново онзи прошареният. Но сега Юра вече го познава. Това е видният адвокат Комаровски, той участвуваше в делото по бащиното му наследство. Могат да не се поздравят, и двамата се преструват, че не се познават. А тя? Значи тя е стреляла? В прокурора? Сигурно е политическа? Горката. Няма да се измъкне. Но колко е гордо-прекрасна! А тези! Дърпат я, извиват й ръцете като на крадла.

Но Юра веднага разбра, че се лъже. Лара едвам пристъпваше. Държаха я за ръцете да не падне и с много усилия я довлякоха до първото кресло, където тя рухна.

Юра се втурна към нея да й помогне, но за по-удобно реши първо да прояви внимание към мнимата жертва на покушението. Отиде при Корнаков и каза:

— Тук питаха за лекарска помощ. Мога да се погрижа за вас. Покажете си ръката. Е, под щастлива звезда сте роден. Раната е толкова незначителна, че според мен по-добре да не я превързваме. Впрочем може малко йод. Ето я Фелицата Семьоновна, ще я помолим.

Свентицка и Тоня, които бързаха към тях, не бяха на себе си. Те му казаха да остави всичко и бързо да се облича, вкъщи нещо е станало, дошли са да го викат. Юра веднага предположи най-лошото, уплаши се и забравил за всичко, хукна да се облича.

15

Ана Ивановна вече беше починала, когато двамата презглава се втурнаха към къщата през входа от Сивцев Вражек. Смъртта беше настъпила преди десетина минути. Причината беше продължителен задух вследствие остро настъпил оток на дробовете, неразпознат своевременно.

В първите часове Тоня плачеше неспирно, разтърсваха я спазми и тя никого не разпознаваше. На другия ден се поуспокои и вече търпеливо изслушваше каквото й говореха баща й и Юра, но можеше да отговаря само с кимане, защото, отвореше ли уста, отново я обземаше мъка и тя, без да иска, започваше да крещи като безумна.

С часове коленичеше до покойната и в промеждутъците на всенощната служба прегръщаше с големите си красиви ръце ъгъла на ковчега заедно с крайчеца на подиума, върху който беше сложен, и с венците, които го покриваха. Не забелязваше никого наоколо. Но щом очите й срещнеха очите на близките, тя рязко се вдигаше от пода, с бързи крачки излизаше от гостната, сдържайки риданията си, устремно се качваше по стълбите горе в стаята си и там, паднала на леглото, зариваше във възглавницата изблиците на овладялото я отчаяние.

От страданието, от дългото коленичене и недоспиване, от плътните певчески гласове и ослепителната денонощна светлина на свещите, от настинката, хваната тия дни, Юра чувствуваше в душата си сладка бърканица, блажено-налудничава, скръбно-възторжена.

Преди десет години, когато погребваха майка му, той беше още малък. И досега помнеше как безутешно плака, смазан от мъка и ужас. Тогава той самият още не беше нищо. Едва ли си даваше дори сметка, че има някакъв Юра, има го извън другите и представлява самостоятелен интерес или значение. Тогава най-важното беше околното, външното. Някакъв висш свят го заобикаляше от всички страни, осезателен, непроходим и безспорен като гора, и Юра затова бе тъй потресен от смъртта на майка си, защото с нея се бе загубил в тази гора и изведнъж остана сам. В тази гора бяха всички неща на света: облаците, градските фирми, пожарните кули и препусналите пред катафалката със света Богородица църковни прислужници с наушници на главите вместо шапки заради присъствието на светинята. В тази гора бяха и витрините на магазините в безистените, и недосегаемо високото нощно небе със звездите, с дядо Боже и светиите.

Това недостъпно-високо небе се накланяше над него чак до детската му главица в скута на бавачката, когато тя му разказваше нещо набожно, и ставаше близко и послушно като вейките на лещака, когато ги придърпваш в дерето, за да обереш лешниците. То сякаш се потапяше в съдинката с позлата в детската стая и изкъпано в огън и злато, се превръщаше в утреня и литургия в малката църквица на пресечката, дето го водеше бавачката. Там звездите небесни ставаха кандилца, дядо Боже — свещеник, и всичко се наместваше, така или иначе, според възможностите. Но най-важното беше истинският свят на възрастните и градът, който тъмнееше наоколо като лес. Тогава с цялата си полуживотинска вяра Юра вярваше в Бога на тази гора като в някакъв лесничей.

Съвсем друго беше сега. През всичките дванадесет години учение, средно и висше, Юра бе овладявал античността, вероучението, преданията и поетите, науките за миналото и за природата като семейна хроника на своя дом, като собствено родословие. Сега нищо не го плашеше, нито животът, нито смъртта, всичко на този свят се именуваше с думи от неговия речник. Той се чувствуваше на равна нога с вселената и съвсем различно изживяваше опяването за Ана Ивановна, отколкото навремето за майка си. Тогава се захласваше от болката, страхуваше се и се молеше. А сега слушаше опелото като вест, предназначена непосредствено за него и засягаща лично него. Той се вслушваше в тези думи и държеше да имат ясно изразен смисъл, както се изисква във всяка дейност, и нищо общо с набожността нямаше в чувството му за приемственост спрямо висшите сили на земята и небето, на които се покланяше като на велики свои предшественици.

16

„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний, помилуй нас.“

Какво е това, къде сме? Изнасяне на тялото. Трябва да се събуди. Към шест сутринта се строполи с дрехите на този диван. Май целият гори. Сега го търсят в цялата къща и никой не се сеща, че той спи в библиотеката и не може да се събуди в тъмния ъгъл зад високите рафтове с книги до тавана.

„Юра, Юра!“ — вика някъде наблизо портиерът Маркел. Ще изнасят тялото, Маркел трябва да свали долу венците, а не може да открие Юра и на всичкото отгоре се е заклещил в спалнята, където са натрупани венците, защото вратата на гардероба се е отворила и се е запънала във вратата на спалнята, и той не може да излезе.

— Маркел, Маркел, Юра! — викат ги отдолу.

Маркел с един удар разрушава изпречилото се препятствие и с няколко венеца тича надолу по стълбите.

„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний“ — минава тих повей над уличката и остава там, сякаш меко щраусово перо е драснало във въздуха, и всичко се поклаща: венците и хората, главите на конете с пискюлите, отлитащото кадило в ръката на свещеника, бялата земя долу.

— Юра! Боже, най-сетне! Събуди се, моля те — разтърсва го за рамото открилата го Шура Шлезингер. — Какво ти е? Ще я изнасят. Идваш ли?

— Разбира се.

17

Опелото свърши. Просяците се строиха в две редици, пристъпвайки зиморничаво от крак на крак. Полюшна се и леко се помести погребалната катафалка, двуколката с венците, Крюгеровата карета. Кочияшите докараха файтоните пред църквата. От храма излезе разплакака Шура Шлезингер, вдигна мокрия от сълзи воал и плъзна изпитателен поглед през редиците на файтонджиите. Намери с очи носачите от бюрото, с едно кимване ги повика и хлътна с тях в църквата. Хората излизаха на тълпи.

— Дойде й ред на Ана Ивановна. Отиде си жената, така й било писано.

— Да, там ще си почине. Налудува се.

— С файтон ли сте или с единайсетката?

— Краката ми изтръпнаха. Малко ще се поразтъпчем и се качваме.

— Забелязахте ли как страда Фуфков? Гледа покойната, ще си изплаче очите, подсмърча — ще я изяде. А мъжът й до нея.

— Цял живот й беше мераклия.

С такива приказки се влачеха към гробищата на другия край на града. След жестоките студове времето се беше постоплило. Денят беше неподвижно тежък — студът беше поомекнал и животът си беше отишъл, — ден, сякаш от природата създаден за погребения. Мръсният сняг като че ли проблясваше изпод черен покров, иззад оградите надничаха тъмни мокри елхи като потъмняло сребро и приличаха на траур.

Това беше същото паметно гробище, където лежеше Мария Николаевна. Юра напоследък не беше идвал на майчиния си гроб. „Мамичко“ — погледна отдалече в онази посока и пошепна с почти тогавашните устни.

Разотиваха се почти тържествено и дори театрално по чистите пътечки, чиито лъкатушни извивки никак не се съгласуваха със скръбната отмереност на стъпките им. Александър Александрович водеше Тоня под ръка. Следваха ги Крюгерови. На Тоня траурът много й отиваше.

По куполните вериги на кръстовете и на розовите манастирски стени се къдреше скреж, брадат като плесен. В далечния ъгъл на манастирския двор бяха опънати въжета с простряно пране — ризи с тежко подгизнали ръкави, кремави покривки, разкривени недоизстискани чаршафи. Юра се вгледа натам и се досети, че тъкмо това беше мястото, където тогава бушуваше виелицата, но променено от новите манастирски постройки.

Вървеше сам, с бързи крачки изпревари останалите и от време на време се спираше да ги изчака. В отговор на опустошението, настъпило от смъртта в тази бавно шествуваща отзад човешка общност, той изпитваше желание, непреодолимо като силата на водата, когато с въртеливо движение тече към дълбините, с такава непреодолима сила искаше да мечтае и да мисли, да се труди над формите, да създава красота. Сега повече от всякога му беше ясно, че изкуството винаги и неспирно е заето с две неща. То упорито размишлява за смъртта и упорито твори по този начин живота. Голямото, истинското изкуство, онова, което се нарича Откровение на Йоана, и онова, което го дописва.

Юра с копнеж предвкусваше как за ден-два ще изчезне от семейния и университетския хоризонт и в жалейните редове за Ана Ивановна ще вмъкне всичко, което му се е случило, всичко случайно, което животът му е поднесъл дотогава: две-три от най-характерните черти на покойната; образът на Тоня в траур; няколко улични наблюдения на връщане от гробищата; простряното пране там, където в една много отдавнашна нощ фучеше виелицата и той бе плакал като малък.

Бележки

[1] Олег (неизв. — 912) — първият княз на Киевска Русия. Според легендата магьосник му предсказал, че неговият кон ще стане причина за смъртта му (А. Пушкин, „Песен за мъдрия Олег“). Асколд (неизв. — 882) — древноруски княз, убит от Олег. — Б. пр.

[2] Голям-кръг! Китайска нишка! (Фр.)

[3] Валс, моля! тФр)

[4] В два такта, три такта (фр).

[5] Наопаки (фр.).