Чарлз Дикенс
Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

ПЪРВА ГЛАВА

Пословична истина е, че женитбата е сериозно начинание. Също като извънмерната пристрастеност към грога, тя е беда, в която човек хлътва лесно, но от която е изключително трудно да се измъкне. Безсмислено е да убеждаваме тези, които се страхуват от нея, че с един скок всичко е свършено. Същото твърдят и в Олд Бейли, но то не може да послужи за утеха на нещастните жертви.

Мистър Уоткинс Тотъл съчетаваше в себе си изключително странната смесица от най-високи съпружески добродетели и неописуем ужас от брака. Беше на около петдесет години, висок четири фута и шест цяло и три четвърти инча по къси чорапи — той никога и не носеше дълги, какъвто беше пълничък, чистичък и розовичък. Приличаше на илюстрация към някой от романите на Ричардсън (Ричардсън — Самюъл Ричардсън (1689–1761) — известен английски писател, автор на сантиментално-нравоучителни романи) и с неизменните си изрядно чисти вратовръзки и стойка, като че ли е глътнал бастун, можеше да предизвика завист дори и у самия сър Чарлс Грандисън (Чарлс Грандисън — „идеалният“ герой от романа на Самюъл Ричардсън „Историята на сър Чарлс Грандисън“). Живееше от рента, която в едно отношение съответствуваше на своя получател — беше доста малка. Той я получаваше редовно всеки втори понеделник, но благата секваха около един ден след изтичането на първата седмица, неизменно както ходът на часовник с осемдневен интервал на навиване, след което, ако трябва да допълним сравнението, неговата хазайка го задвижваше и той продължаваше на кредит своя ход.

Мистър Уоткинс Тотъл живееше отдавна в състояние на безбрачен рай, както казват ергените, или безбрачен ад, както мислят старите моми, но мисълта за брак никога не беше преставала да го преследва. Той потъваше в дълбок размисъл и въображението му превръщаше неговата малка стая на Сесил Стрийт, Странд, в уютна къщичка в предградията; петдесетте фунта въглища под кухненската стълба изведнъж ставаха три тона от най-добрия уолсендски антрацит; тясната му кушетка се преобразяваше в брачно ложе с балдахин; а отсреща на празното кресло край камината фантазията му поставяше една красива млада жена, притежаваща много малко лична независимост или воля, но доста независима финансово благодарение на последната воля на баща й.

— Кой е? — запита мистър Уоткинс Тотъл, когато една вечер леко почукване на вратата му го извади от неговия унес.

— Тотъл, скъпи приятелю, как сте? — вместо отговор запита един дребен възрастен джентълмен с малко дрезгав глас и нахлу в стаята. — Бях ви казал, че ще се отбия някоя вечер — обясни дребният джентълмен и подаде шапката си на Тотъл, след като известно време се опитва да избегне тази любезност на домакина.

— Много ми е приятно да ви видя — отвърна мистър Уоткинс Тотъл, като вътрешно пожела гостът му да се беше „отбил“ на другия край на улицата, тоест в Темза, вместо при него. Втората седмица беше към своя край и средствата на Уоткинс — също.

— Как е мисис Гейбриъл Парсънс? — попита Тотъл.

— Благодаря, добре е — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс, защото това беше името на дребния джентълмен.

Настъпи мълчание; възрастният джентълмен се загледа в горния ляв ъгъл на решетката на камината, а мистър Уоткинс Тотъл впери поглед в празното пространство.

— Добре е — повтори дребният джентълмен, след като минаха пет минути. — Може да се каже, че е много добре. — И той потри ръце толкова енергично, като че ли искаше да запали огън с триене.

— Какво ще пожелаете? — попита Тотъл с отчаяната решителност на човек, комуто е добре известно, че освен ако гостът не пожелае да си тръгне, вероятността да бъде удовлетворено желанието му е твърде малка.

— О, нямам представа… имате ли уиски?

— Знаете ли — отвърна изключително бавно мистър Тотъл, с което печелеше време, — миналата седмица имах превъзходно, изключително силно уиски, но сега няма и капка, иначе качеството му…

— Е несравнимо, или с други думи — няма начин да бъде сравнено — каза дребният джентълмен, като се разсмя от сърце, сякаш беше много щастлив, че уискито е изпито. Мистър Тотъл се усмихна, но това беше усмивката на отчаянието. Когато мистър Гейбриъл Парсънс спря да се смее, направи тънък намек, че щом няма уиски, не би имал нищо против бренди. Мистър Уоткинс Тотъл с красноречив жест запали една свещ и извади големия ключ от входната врата, който от време на време играеше ролята на ключ за въображаема изба, и излезе от стаята, за да помоли хазайката да им донесе две чаши, а след това да ги нанесе в сметката му. Молбата беше удовлетворена и питието се появи бързо — не от някакви загадъчни дълбини, а от съседната винарска изба. Двамата ниски джентълмени си направиха грог и седнаха удобно край камината — наподобяваха два ниски ботуша, поставени там да съхнат.

— Тотъл — каза мистър Гейбриъл Парсънс, — вие знаете какъв съм — прям, открит, казвам това, което мисля, и мисля това, което казвам, мразя потайностите и не понасям притворството. Първите са лоша маска, която скрива добротата на хората, без да помага на лошите да изглеждат по-добри, а второто е все едно да боядисаш един бял памучен чорап розов, за да прилича на копринен. Слушайте сега какво ще ви кажа.

Тук дребният джентълмен замълча и отпи една голяма глътка от своя грог. Мистър Уоткинс Тотъл си сръбна от своя, разрови огъня и придоби вид на силно заинтригуван.

— Няма никакъв смисъл да го увъртаме — продължи възрастният джентълмен. — Вие искате да се ожените.

— Да ви кажа… — отвърна уклончиво мистър Уоткинс Тотъл, който се разтресе и внезапно усети как цялото му тяло изтръпна. — Ами… трябва да… аз поне мисля, че бих искал.

— Не така — каза дребният джентълмен. — Кратко и ясно, иначе няма какво да говорим. Имате ли нужда от пари?

— Известно ви е, че имам.

— Харесват ли ви жените?

— Да.

— И искате да се ожените?

— Разбира се.

— Тогава ще се ожените. Това е всичко. — Като изрече това, мистър Гейбриъл Парсънс си взе щипка енфие и си направи още един грог.

— Мога ли да ви помоля за малко по-голяма изчерпателност — каза Тотъл. — В същност, щом аз представлявам пряко заинтересованата страна, не мога да се съглася с подобно отношение.

— Ще ви обясня — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс, който се отпусна от грога и реши да се впусне в подробности. — Познавам една дама — тя в момента е на гости при жена ми, — която е точно това, от което имате нужда. Образована, говори френски, свири на пиано, знае доста за цветята, раковините и тям подобни и има петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието си.

— Мога да се завъртя около нея — заяви мистър Уоткинс Тотъл. — Да не е много млада?

— Не е, точно като за вас. Вече ви казах.

— Какъв цвят коси има дамата? — запита мистър Уоткинс Тотъл.

— Ей богу, не мога да си спомня — отвърна съвсем спокойно Гейбриъл. — Може би още в началото трябваше да отбележа, че носи изкуствено руло.

— Какво? — възкликна Тотъл.

— От тези неща с къдриците, които се слагат ей тук — каза Парсънс и прокара пръст по челото си, точно над очите, като пояснение към думите си. — Помня, че рулото беше черно, но не мога да кажа със сигурност каква е собствената й коса, защото, ако човек не застане зад нея и не надникне под шапката й, едва ли ще я забележи, но ми се струва, че е доста по-светла от рулото — като че ли имаше някакъв сив оттенък.

Мистър Уоткинс Тотъл придоби вид на човек, който се колебае. Мистър Гейбриъл Парсънс забеляза това и реши за по-сигурно да започне незабавно със следващата.

— Кажете, Тотъл, били ли сте влюбен някога? — запита той.

Цялото лице на мистър Уоткинс Тотъл пламна в широка гама цветове, щом стана въпрос да си признае дали се е влюбвал.

— Предполагам, че сте правили не едно предложение, когато сте били млад… простете… исках да кажа, по-млад — добави Парсънс.

— Никога през целия си живот! — отвърна приятелят му, явно възмутен, че е бил заподозрян в подобно нещо. — Никога! Работата е там, че аз имам, както знаете, особено мнение по тези въпроси. Не ме е страх от жените, нито от младите, нито от старите — далеч съм от подобно нещо, но мисля, че по отношение на днешните норми те си позволяват прекалено голяма свобода в разговорите и отношенията си със своите кандидати. Работата е там, че аз никога не съм успявал да постигна подобна свобода и понеже винаги се опасявам да не би да отида твърде далеч, хората ме смятат за резервиран и студен.

— Не се и съмнявам, че е така — отвърна Парсънс със сериозен тон. — Не се и съмнявам. В този случай обаче няма да имате повод за притеснения, защото по строгост и деликатност тази дама далеч ви превъзхожда. Боже мой, когато дойде у нас, в отредената й спалня имаше някакъв стар портрет на мъж с огромни черни очи и докато не го махнаха оттам, тя решително отказваше да спи в тази стая, защото смяташе, че това е ужасно неприлично.

— И аз смятам така — каза мистър Уоткинс Тотъл. — Разбира се.

— А на следващата вечер — не помня някога да съм се смял повече през живота си — продължи мистър Гейбриъл Парсънс; — като се връщах в къщи, духаше източен вятър и лицето ме болеше адски от студа. И тъй, както Фани — тоест мисис Парсънс, тази нейна приятелка, аз и Франк Рос играехме робер (Робер — вид игра на карти), аз казах на шега, че когато си легна, ще пъхна лице във вълнената фуста на Фани. Тя веднага хвърли картите и напусна стаята.

— Много правилно — каза мистър Уоткинс Тотъл. — Тя е проявила изключително достойнство. Какво направихте вие?

— Какво направихме? Играхме вист на три ръце и аз спечелих шест пенса.

— Но не се ли извинихте пред нея за обидата, която сте й нанесли?

— Няма такива работи. На следващата сутрин обсъдихме въпроса. Тя заяви, че споменаването на вълнената фуста било неприлично — мъжете не трябвало да знаят, че такива неща съществуват. Аз се защитих с това, че съм женен.

— И какво отговори дамата на това? — запита Тотъл силно заинтригуван.

— Промени позицията си, като каза, че след като Франк бил ерген, забележката ми е явно неприлична.

— Благородно създание! — възкликна възхитеният Тотъл.

— О! Ние двамата с Фани веднага решихме, че тя е точно за вас.

Кръглото лице на мистър Уоткинс Тотъл светна от тихо задоволство, когато чу това предсказание.

— Само едно не ми е ясно — каза мистър Гейбриъл Парсънс и стана да си ходи, — по никакъв начин не мога да си представя как, по дяволите, ще се разберете. Дамата със сигурност ще припадне, щом стане въпрос за подобно нещо. — Мистър Гейбриъл Парсънс седна отново и се смя до прималяване. Тотъл му дължеше пари, така че той имаше пълното право да се смее за негова сметка.

Мистър Уоткинс Тотъл вътрешно се страхуваше, че това е още една черта на тази съвременна Лукреция, която е характерна и за него. Въпреки това той прие доста твърдо поканата за обяд в други ден у семейство Парсънс, а когато остана сам, се размечта за срещата почти хладнокръвно.

В определения ден слънцето, което изгря, за пръв път виждаше на спирката на норудския дилижанс такава елегантна личност като мистър Уоткинс Тотъл; а дилижансът, който спря пред една подобна на картинка къща със замаскирани комини и морава като голям зелен лист за писмо, едва ли друг път е стоварвал на определеното място по-притеснен джентълмен.

Дилижансът спря и мистър Уоткинс Тотъл скочи, простете — слезе с изключително достойнство.

— Тръгвай! — извика той и дилижансът се завъзнася по хълма с онази прелестна невъзмутимост, характерна най-вече за „градските“ дилижанси.

Мистър Уоткинс Тотъл дръпна звънеца на входната врата нерешително. След това го дръпна по-енергично и когато се разнесе звън като при пожарна тревога, притеснението му се увеличи още повече.

— В къщи ли е мистър Парсънс? — запита Уоткинс слугата, който отвори вратата. Той почти не чу собствения си глас, понеже звънецът все още продължаваше да звъни.

— Ето ме! — извика един глас откъм моравата; и наистина — мистър Гейбриъл Парсънс беше там, облечен със спортно сако. Той тичаше с всички сили напред-назад от една вратичка към две шапки, поставени една върху друга, и обратно от двете шапки до вратичката, а един друг джентълмен, който си беше свалил жакета, гонеше една топка надолу по стълбите към мазето. Когато откри топката, за което му бяха нужни не по-малко от десет минути, той изтича обратно до шапката, а Гейбриъл Парсънс застана на едно място. После джентълменът без жакета извика гръмогласно „Хвърлям!“ и подаде топката. След това мистър Гейбриъл Парсънс я запрати на няколко ярда разстояние и отново побягна. Накрая другият джентълмен се прицели във вратичката, но не я улучи, а мистър Гейбриъл Парсънс спря да тича, остави бухалката на земята и хукна след топката, която падна в съседния двор. Това според тях беше крикет.

— Тотъл, желаете ли да се включите? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който тръгна към него, като бършеше потта от лицето си.

Мистър Уоткинс Тотъл отказа: на него му стана дори по-горещо, отколкото на приятеля му само при мисълта на участие.

— В такъв случай ще влезем в къщи и понеже минава четири, ще си измия ръцете преди обяда — каза мистър Парсънс. — Знаете, че не обичам церемониите! Тимсън, това е Тотъл — Тотъл, това е Тимсън; готвен е за църквата, но се страхувам, че едва ли ще получи нещо наготово оттам. — И той се разсмя на не много оригиналната си шега.

Мистър Тимсън се поклони нехайно. Мистър Уоткинс Тотъл — хладно. Мистър Гейбриъл Парсънс ги поведе към къщи. Той беше заможен сладкар, който взимаше погрешно грубостта за честност, а безпардонността за открито и искрено отношение. И мнозина други освен Гейбриъл взимат грубостта за чистосърдечност.

Мисис Гейбриъл Парсънс посрещна гостите изключително любезно на стълбите и ги поведе към гостната. На канапето седеше една дама, много строга и с изключително безжизнен вид. Тя беше от онези личности, чиято възраст е невъзможно да се отгатне; на младини може да е била много хубава, а може и да е изглеждала по същия начин. Лицето й, на места с незначителни следи от пудра, беше гладко като на добре изрисувана восъчна кукла и също толкова изразително. Беше облечена елегантно и навиваше един златен часовник.

— Скъпа мис Лилъртън, това е нашият приятел мистър Уоткинс Тотъл — много стар наш познат, уверявам ви — каза мисис Парсънс, като представи нашия Стрефън (Стрефън — герой от поемата на Сидни „Аркадия“ (1581) възлюбленият на Хлоя. Името му е станало нарицателно) от Сесил Стрийт.

Дамата стана и направи реверанс; мистър Уоткинс Тотъл се поклони.

„Великолепно, божествено създание!“ — помисли си Тотъл.

Мистър Тимсън се приближи и мистър Уоткинс Тотъл го намрази. Обикновено мъжете инстинктивно предусещат евентуалния съперник и мистър Уоткинс Тотъл почувствува, че омразата му беше заслужена.

— Мога ли да ви помоля — каза преподобният джентълмен, — мога ли да се обърна към вас, мис Лилъртън, с молба за някое дребно дарение от името на моето благотворително дружество за раздаване на супа, въглища и одеяла?

— Запишете от мен две златни лири, ако обичате — отвърна мис Лилъртън.

— Вие сте истинска благотворителка, мадам — каза преподобният мистър Тимсън, — а ние знаем, че милосърдието изкупва много грехове. Бих ви помолил да разберете, че не казвам това, защото мисля, че имате много грехове за изкупване; вярвайте на думите ми — досега не съм срещал по-безгрешно същество от вас, мис Лилъртън.

При този комплимент по лицето на госпожицата премина нещо подобно на неумел опит за оживление. Уоткинс Тотъл си навлече грях на душата, като пожела прахът на преподобния Чарлс Тимсън да беше положен в мир в гробището на паството му, където и да се намираше то.

— Вижте какво ще ви кажа — намеси се Парсънс, който се появи в този момент с измити ръце и черно сако, — лично аз смятам, Тимсън, че вашето „благотворително дружество“ е една чиста глупост.

— Вие сте доста язвителен — отвърна Тимсън с християнска усмивка. — Той мразеше Парсънс, но обичаше обедите му.

— И определено не сте прав! — каза мис Лилъртън.

— Разбира се! — отбеляза Тотъл.

Дамата повдигна очи и срещна погледа на мистър Уоткинс Тотъл. Тя отдръпна в пленителен смут своя взор; мистър Уоткинс Тотъл — също. Смущението им беше взаимно.

— Обаче — не се отказваше от възраженията си мистър Парсънс, — за бога, каква полза да даваш въглища на онзи, който няма какво да готви, или одеяла на човек, който няма легло, или супа, когато той има нужда от солидна храна? Все едно „да подариш жабо на този, който няма риза“. Защо не им давате малко пари, както правя аз, когато видя, че ги заслужават, за да си купят каквото си искат? Защо? Защото тогава вашите благодетели няма да видят имената си изписани с печатни букви на църковната врата, затова.

— О, мистър Парсънс, надявам се, не искате да кажете, че аз желая да видя името си изписано на църковната врата — прекъсна го мис Лилъртън.

— И аз се надявам — каза мистър Уоткинс Тотъл, който успя да вземе участие с още една забележка и да получи още един поглед.

— Разбира се, че не — отвърна Парсънс. — Смея да твърдя обаче, че не бихте имали нищо против да видите името си записано в църковния регистър, а?

— Регистър! Какъв регистър? — запита дамата сериозно.

— Е, регистърът за бракосъчетания, разбира се — отвърна Парсънс, като се разсмя на шегата си и погледна Тотъл.

Мистър Уоткинс Тотъл си помисли, че ще припадне от срам, а що се отнася до дамата — не се знаеше какви щяха да бъдат последиците от тези думи, ако в този момент не бяха съобщили, че обедът е сервиран. С неповторим по своята галантност жест мистър Уоткинс Тотъл предложи крайчеца на кутрето си, мис Лилъртън грациозно го прие със скромността на девица, след което двамата се отправиха с подобаваща тържественост към масата, където седнаха един до друг. Трапезарията беше доста уютна, обядът — много хубав, а малката компания — в настроение. Разговаряха на общи теми и след като мистър Уоткинс успя да измъкне едно-две хладни изречения от съседката си и пи вино заедно с нея, започна бързо да набира самоувереност. Махнаха покривката от масата; мисис Гейбриъл Парсънс изпи четири чаши портвайн под предлог, че в момента кърми, а мис Лилъртън — четири глътки под предлог, че изобщо не иска. Накрая дамите се оттеглиха за голяма радост на мистър Гейбриъл Парсънс, който от половин час кашляше и се мръщеше към жена си — това бяха сигнали, които мисис Парсънс никога не забелязваше, докато не си пийнеше обичайното количество, което гледаше да стори набързо, за да не става досадна.

— Как ти се струва? — мистър Гейбриъл Парсънс запита полугласно мистър Уоткинс Тотъл.

— Безумно съм влюбен в нея! — отвърна мистър Уоткинс Тотъл.

— Джентълмени, да пием за жените — каза преподобният мистър Тимсън.

— За жените! — рече мистър Уоткинс Тотъл и пресуши чашата си. При тази самоувереност, която беше насъбрал, той беше убеден, че ще може да ухажва една дузина дами наведнъж.

— Ех! — въздъхна мистър Гейбриъл Парсънс. — Помия, когато бях млад… напълнете си чашата, Тимсън.

— Току-що я изпих.

— В такъв случай я напълнете отново.

— Добре — отвърна Тимсън и изпълни обещанието си.

— Помня — продължи мистър Гейбриъл Парсънс, — когато бях млад, какви странни чувства изпитвах, когато вдигах подобен тост, и как си мислех, че всички жени са ангели.

— Това, преди да се ожените, ли беше? — плахо попита мистър Уоткинс Тотъл.

— О! Разбира се! — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс. — Оттогава не мисля така; ще трябва да съм бил голямо мамино детенце, щом такива неща са можели да ми дойдат наум. Обаче, знаете, аз се ожених за Фани при най-странните и най-смешни обстоятелства.

— Какви бяха те, ако ми е позволено да запитам? — поинтересува се Тимсън, който през последните шест месеца беше слушал цялата история средно по два пъти седмично… Мистър Уоткинс Тотъл се заслуша внимателно с надеждата да извлече някоя идея, която би могла да се окаже полезна в новото му начинание.

— Първата си брачна нощ прекарах в един кухненски комин — започна разказа си Парсънс.

— В кухненски комин! — възкликна Уоткинс Тотъл. — Колко ужасно!

— Да, не беше много приятно — отвърна дребничкият домакин. — Работата беше там, че бащата и майката на Фани ме харесваха като човек, но определено не ме одобряваха за неин съпруг. По това време, както знаете, нямах никакви пари, а те имаха и искаха Фани да вземе някой друг. Както и да е, ние успяхме някак да разкрием чувствата си един към друг. Срещахме се по увеселенията на наши общи приятели. Отначало танцувахме, разговаряхме, флиртувахме и така нататък, а по-късно започна ужасно да ми харесва да седя до нея; по това време не разговаряхме кой знае колко много, но помня, че много обичах да я гледам с крайчеца на лявото си око, а впоследствие станах изключително нещастен и сантиментален и започнах да пиша стихове и да си мажа косата с помада „Макасар“. Накрая не издържах и след като цяла седмица крачих нагоре-надолу по слънчевата страна на Оксфърд Стрийт с надеждата да я срещна — а лятото беше ужасно горещо и обувките ми ме стягаха, седнах и й написах писмо, в което я молех да се срещнем тайно, защото исках да чуя от нейната уста какво е последното й решение. Писах й, че съм открил, за голяма своя радост, че не мога да живея без нея и ако тя ме отхвърли, или ще се отровя със синилна киселина, или ще се пропия, или ще емигрирам, за да се махна от пътя й. И така, аз взех назаем една лира и подкупих с нея прислужницата, за да й предаде писмото, което тя, разбира се, направи.

— И какъв беше отговорът? — запита Тимсън, който отдавна беше разбрал, че ако насърчава разказването на тези стари истории, ще бъде поканен отново тук.

— Какъвто обикновено се получава в такива случаи! Фани писа, че е много нещастна, намекна за евентуална преждевременна смърт, спомена, че нищо не би могло да я накара да пренебрегне дълга към родителите си, умоляваше ме да я забравя и да си намеря друга, която ще ме заслужава повече, и тям подобни. Каза, че не можела да си помисли да се среща с мен тайно от родителите си, и ме помоли да не ходя на едно определено място в Кенсингтън Гардънс на другия ден в единадесет часа предобед, защото и тя ще бъде там.

— Вие, разбира се, не отидохте? — обади се Уоткинс Тотъл.

— Аз да не отида? Отидох, разбира се. Тя беше там, а малко по-настрани беше и същата прислужница, за да следи да не дойде някой. Разхождахме се няколко часа, като се чувствувахме ужасно нещастни, но се сгодихме. След това започнахме да си кореспондираме, което ще рече, че на ден си разменяхме средно по около четири писма; представа нямам какво сме си писали чак толкова. Срещахме се всяка вечер в кухнята, в мазето или на някое друго място от този род. И така я карахме известно време, като с всеки изминал ден се обичахме все повече. Накрая, когато любовта ни достигна своя апогей, пък и освен това току-що ми бяха увеличили заплатата, ние решихме да се оженим тайно. Фани уреди да спи у една нейна приятелка предната нощ, а рано на следващата сутрин трябваше да се венчаем, след което да се върнем при родителите й, готови да ги разчувствуваме. Тя трябваше да падне в краката на баща си и да облее със сълзи обувките му, а аз трябваше да се хвърля на врата на майка й, като я нарека „майчице“, и да вкарам в действие колкото е възможно повече носната си кърпа. Ние наистина се оженихме на следващия ден; две приятелки на Фани бяха шаферки, а един мъж, когото наехме за пет шилинга и една бутилка портър, се яви в ролята на баща. Обаче за съжаление майка й отложи завръщането си от Рамсгейт, където беше на гости, за следващия ден и тъй като ние разчитахме изключително много на нея, решихме да отложим признанието си с двадесет и четири часа. Младоженката се върна в къщи, а аз през целия си сватбен ден се шлях нагоре-надолу по Хампстед Хийт и проклинах тъста си. Вечерта, разбира се, се запътих да успокоя клетата си съпруга, до колкото мога, като й кажа, че мъките ни ще свършат скоро. Отворих градинската врата, за която имах ключ, и слугинята ме заведе на нашето старо място за срещи — една задна кухня с каменен под и кухненски бюфет, на който седяхме и се целувахме, понеже там нямаше столове.

— Целували сте се върху кухненски бюфет! — прекъсна го мистър Уоткинс Тотъл, защото това влизаше в разрив с чувството му за благопристойност.

— Да! Върху кухненски бюфет! — отвърна Парсънс. — И трябва да ви кажа, приятелю, че и вие да бяхте влюбен до уши и да нямаше къде другаде да се целувате, щяхте да бъдете дяволски доволен, ако ви се предостави подобна възможност. Както и да е… Докъде бях стигнал?

— До кухненския бюфет — подсказа Тимсън.

— А, да! Та там заварих клетата Фани, съвсем безутешна и унила. Старият бил ужасно сърдит през целия ден и от това тя се чувствувала още по-самотна и обезсърчена. Така че аз се опитах да й представя нещата в по-весела светлина, като обърнах всичко на шега и й казах, че така радостите на семейния живот ще ни се усладят още повече, и накрая горката Фани се поразвесели. Останах при нея до около единадесет часа и точно когато се сбогувахме за четиринадесети път, слугинята дотърча боса по стълбите и ни съобщи обезумяла от страх, че старият разбойник — да ме прости бог, че го нарекох така, той вече не е между живите! — подтикван може би от самия дявол, иде, за да си наточи сам бира за вечерята — нещо, което със сигурност знаех, че не е правил през последните шест месеца, тъй като бурето се намираше точно в тази задна кухня. Ако ме откриеше там, всякакви обяснения щяха да бъдат излишни, защото, когато се ядосаше, го обхващаше такъв бяс, че изобщо нямаше да ме слуша. Можеше да се направи само едно нещо. Коминът беше доста широк, тъй като по начало е бил строен за фурна, той се издигаше нагоре няколко фута, а после свиваше назад, като образуваше нещо като малка пещера. Всичките ми надежди и цялото ми щастие, пътят към съвместното ни съществуване дори бяха подложени на изпитание. Покатерих се навътре като катерица, сврях се в нишата и в момента, в който Фани и слугинята затваряха чамовия капак на комина, съзрях светлината от свещта, която нищо неподозиращият мой тъст носеше в ръка. Чух го как си точеше бирата и не помня някога да ми се е струвало, че бирата може да се точи толкова бавно. Той тъкмо се канеше да излезе от кухнята, а аз от комина, когато дяволският капак се изтърси с оглушителен трясък на пода. Спря се и сложи свещта и каната с бира на бюфета — беше нервен старец и неочакваните шумове го дразнеха. След като спокойно отбеляза, че огнището изобщо не се използува, и накара изплашената слугиня да му донесе чук и пирони от съседната кухня, взе, че закова капака и заключи вратата на кухнята след себе си. Така че ето как се оказах през първата си брачна нощ по светлите габардинени панталони, официалната жилетка и тъмносиньото палто, с които бях облечен на сватбата си сутринта, в един кухненски комин, чийто отвор беше закован, а горният край се намираше на петнадесетина фута над главата ми — коминът беше висок, за да не отива димът в съседните домове. И там — допълни мистър Гейбриъл Парсънс, като подаде бутилката, — там си и останах до седем и половина на следващата сутрин, когато възлюбленият на прислужницата, който беше дърводелец, дойде и ме извади. Старото куче ме беше заковало така здраво, че и до днес съм убеден, никой друг освен дърводелец не би могъл да ме измъкне оттам.

— А какво каза бащата на мисис Парсънс, когато разбра, че сте се оженили? — запита мистър Уоткинс Тотъл, който нищо не разбираше от шеги, но затова пък винаги искаше да научи всичко докрай.

— А, случката с комина го беше развеселила толкова много, че той веднага ни прости и ни даде известна сума, с която да живеем, докато се пресели на другия свят. Аз прекарах следващата нощ в голямата спалня на втория етаж в неговия дом, и то много по-приятно от предишната нощ, защото, както може би сами се досещате…

— Извинете, сър, госпожата е приготвила чая — каза една прислужница на средна възраст, която се подаде на вратата.

— Това е същата прислужница, която фигурира и в моята история — поясни мистър Гейбриъл Парсънс. — Тя остана на служба при Фани, когато се оженихме, и оттогава е все с нас, но струва ми се, никога не е изпитвала дори капка уважение към мен след онази сутрин, когато видя как ме измъкват от комина и когато тя изпадна в буйна истерия, което от време на време й се случва и сега. Е, ще отидем ли при дамите?

— Както обичате — каза мистър Уоткинс Тотъл.

— С най-голямо удоволствие — угоднически добави мистър Тимсън и триото се отправи към гостната.

След като приключиха с чая, по време на който мистър Уоткинс Тотъл току изпускаше по някоя препечена филия или пък чаша, решиха да играят робер. Разпределиха си партньорите: мистър Парсънс с мисис Парсънс и мистър Уоткинс Тотъл с мис Лилъртън. Мистър Тимсън, който не играеше на карти поради известни морални скрупули, пи грог и през цялото време се препира с мистър Уоткинс Тотъл. Вечерта мина доста приятно; мистър Уоткинс Тотъл беше в прекрасно настроение, тъй като имаше известни основания да бъде доволен от начина, по който го прие мис Лилъртън, а преди да си тръгне, всички решиха следващата събота да отидат заедно до Бюла Спа (Бюла Спа — курорт с минерални извори, намиращ се недалеч от Лондон).

— Мисля, че всичко е наред — каза мистър Гейбриъл Парсънс на мистър Уоткинс Тотъл, когато отваряше градинската врата пред него.

— Надявам се, че е така — отвърна Тотъл, като стисна ръката на приятеля си.

— Елате с първия дилижанс в събота — каза мистър Гейбриъл Парсънс.

— Разбира се — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Непременно.

Но съдбата беше решила той да не пристигне с първия дилижанс в събота. Приключенията му от този ден обаче, както и плодовете на ухажорската му дейност ще бъдат разгледани в следващата глава.

ВТОРА ГЛАВА

— Не е ли пристигнал все още първият дилижанс, Том? — запита мистър Гейбриъл Парсънс, докато крачеше доволно нагоре-надолу по дългата четиринадесет фута и посипана с чакъл пътечка, която ограждаше „моравата“, в онази съботна сутрин, определена за разходката до Бюла Спа.

— Не, сър, не съм го видял — отвърна облеченият със синя престилка градинар, който беше нает да поддържа градината срещу половин крона на ден плюс храна и квартира.

— Тотъл трябваше да е вече тук — каза замислено мистър Гейбриъл Парсънс. — А, ето, това трябва да е той — добави Гейбриъл, като съзря един файтон, който се носеше нагоре по хълма. Той закопча халата си и отвори портата, за да посрещне дългоочаквания гост. Файтонът спря и от него изскочи мъж с балтон от груб вълнен плат, мръснобяла кърпа на врата, избелял черен костюм, високи жълти ботуши и един от онези високи цилиндри, които по-рано се срещаха рядко, но сега са изключително модни както сред джентълмените, така и сред амбу-лантните търговци.

— Мистър Парсънс? — обърна се той с въпросителен тон към Гейбриъл и погледна адреса на писмото, което държеше в ръка.

— Да, аз съм Парсънс — отвърна сладкарят.

— Нося ви тук това писмо — произнесе с дрезгав шепот мъжът с жълтите ботуши. — Нося ви тук това писмо от един джентълмен, който пристигна при нас тая заран.

— Очаквах джентълменът да пристигне при мен — каза Парсънс, докато разкъса печата, на който беше изобразен профилът на нейно величество, точно като на монета от шест пенса.

— То се знае, че джентълменът щеше да е тук — отвърна непознатият, — ама взе, че дойде първо при нас, а пък при нас няма шега, няма майтап… — допълни с шеговита усмивка той. — Ще прощавате, сър, нищо лошо не искам да кажа, ама щом сме го прибрали веднъж… Надявам се, че схващате за какво намеквам, сър?

Мистър Гейбриъл Парсънс не се отличаваше с особена бързина на схващане, освен когато се схващаше от студ. Затова той само изгледа учудено странния посетител и се захвана да отваря писмото, което беше получил. И щом го отвори, схвана всичко без особени затруднения. Мистър Уоткинс Тотъл беше внезапно арестуван за дългове, възлизащи на тридесет и три лири, десет шилинга и четири пенса, и пишеше от дома за длъжници някъде на Чансъри Лейн.

— Ама че ужасна история! — каза Парсънс, като сгъваше обратно писмото.

— А! Не е чак толкова, стига човек да е свикнал — равнодушно отбеляза мъжът с грубия балтон.

— Том! — извика Парсънс, след като размисли няколко минути. — Вземи да впрегнеш коня! Предайте на джентълмена, че идвам веднага след вас — продължи той, като се обърна към пратеника на шерифа.

— Много добре — отвърна този отговорен служител и добави е доверителен той: — Ще посъветвам приятелите на джентълмена да уредят нещата. Сам виждате, че това е просто дреболия, и освен ако джентълменът няма желание да стигне до съд, едва ли има смисъл, разбирате ли, да се изчакват по-нататъшни нареждания за задържането му. Ще ви кажа, че нашият управител си отваря очите на четири. Не мога да кажа нищо лошо за него, нито за някой друг, но той наистина си разбира от работата.

След като приключи словото си, наситено с особен смисъл за Парсънс и подчертавано на места с кимания и иамигвания, джентълменът с ботушите се качи отново във файтона, който бързо потегли и скоро изчезна от погледа. Мистър Гейбриъл Парсънс продължи да крачи наго-ре-надолу по пътеката още няколко минути, очевидно потънал в дълбок размисъл. И като че ли остана напълно доволен от това, което измисли, защото изтича бързо в къщи, каза, че изведнъж му се е наложило да отиде по работа в града, че е помолил куриера да уведоми и мистър Уоткинс Тотъл за това и че те ще се върнат заедно за обяд. После се приготви за път, качи се в кабриолета си и начаса се понесе към заведението на мистър Соломон Джейкъбс, което се намираше (според сведението на мистър Уоткинс Тотъл) на Кърситър Стрийт, Чансъри Лейи.

Когато някой ужасно бърза за някъде и има определена цел, чието постигане е причина за неговото пътуване, тогава не само изскачат безброй пречки по пътя му, но те като че ли се появяват специално заради случая. Това, разбира се, е стара истина, а и мистър Гейбриъл Парсънс усети правотата й благодарение иа горчивия опит по време на пътуването си. Има три вида одушевени предмети, които не дават никаква възможност на превозните средства да се движат спокойно или бързо по оживените улици — това са прасетата, децата и старите жени. В нашия случай имаше и прасета, които лакомо ядяха зелеви кочани, и волани, които летяха, запратени от детски бухалки, и деца, които играеха по улиците, и стари жени с кошници в едната ръка и ключа от входната врата в другата, които държаха да пресекат точно под носа на коня; така че мистър Гейбриъл Парсънс побесня от яд и прегракна от викане и проклинане. После, когато навлезе във Флийт Стрийт, се оказа, че има „задръстване“ — в такива случаи хората в превозните средства стоят на едно място в продължение на половин час и завиждат и на най-бавноподвижните пешеходци, а полицаите се щурат наоколо, дърпат конете за юздите им и ги принуждават да отстъпят заднишком към витрините, с цел да очистят движението и да предотвратят безпорядъка. Накрая мистър Гейбриъл Парсънс сви по Чансъри Лейн след като разпита, беше упътен за Кърситър Стрийт (понеже това място му беше напълно неизвестно). Не след дълго той се озова точно срещу дома на мистър Соломон Джейкъбс. След като повери коня и кабриолета си на грижите на едно от четиринадесетте момчета, които го следваха още от Блакфрайърс Бридж, за да му предложат услугите си, мистър Гейбриъл Парсънс пресече улицата и почука на входната врата, горната част на която беше остъклена и, както и всички прозорци на този приветлив дом, преградена с железни решетки, боядисани за по-красиво в бяло.

На почукването на мистър Гейбриъл Парсънс се отзова едно нацупено момче с восъчножълто лице и рижа коса, което първо го разгледа през стъклото, а след това пъхна един голям ключ в някакъв израстък, който в същност беше катинар, и този израстък заедно с железните пирони, с които вратата беше обкована, й придаваха вид на страдаща от брадавици.

— Бих искал да видя мистър Уоткинс Тотъл — каза Парсънс.

— Това е оня джентълмен, дето дойде тая сутрин, Джем — се чу глас от горния край на кухненското стълбище и той принадлежеше на една мръсна жена, която беше подала глава на горната площадка. — Джентълменът е в столовата.

— По стълбите, сър — каза момчето, като открехна вратата само дотолкова, че да може Парсънс да се провре вътре, без да се заклещи, и завъртя ключа два пъти веднага щом посетителят се промъкна през пролуката. — Първият етаж, сър; вратата вляво.

Упътен по този начин, мистър Гейбриъл Парсънс изкачи голото и зле осветено стълбище и почука леко няколко пъти на споменатата „врата вляво“, но почукването му беше заглушено от глъчката, която идеше отвътре, и шума от нещо, което се пържеше на долния етаж, така че той натисна бравата и влезе в помещението. Понеже му съобщиха, че нещастният виновник за неговото посещение е излязъл преди малко, за да напише някакво писмо, той си позволи да седне и да се огледа.

Помещението, в същност нещо подобно на тясна затворническа стая, беше разделено с прегради както общите салони в долнопробните гостилници. Мръсният под явно не беше виждал четка за изжулване от толкова време, отколкото и килим или черга, а таванът беше изцяло почернял от газената лампа, с която помещението се осветяваше нощем. Сивата пепел около ръбовете на масите и угарките от пури, които бяха обилно разхвърляни около прашната решетка на камината, напълно обясняваха непоносимата миризма на тютюн, която се носеше наоколо; а празните чаши и напоените лимонови резени по масите, както и бутилките от портър под тях бяха показателни за честите пирове, устройвани от онези, които удостояват дома на мистър Соломон Джейкъбс с временния си престой. Над камината имаше едно маломерно огледало, два пъти по-тясно от самата полица; но за сметка на това решетката пред огъня беше двойно по-дълга от огнището.

След като разгледа тази приветлива стая, мистър Гейбриъл Парсънс естествено прехвърли вниманието си и върху обитателите й. Зад една от преградите двама мъже играеха крибедж с някакви омазнени карти; едни от тях бяха със син цвят на гърба, други — със зелен, трети — с червен; явно събрани от различни тестета. За дъска служеше самата повърхност на масата, издълбана някога от някой изобретателен посетител с помощта на джобно ножче и двузъба вилица, с която бяха направени необходимият брой дупки на определени разстояния за забождане на дървените клечки. В друго отделение як мъж на около четиридесет години поглъщаше обяда, който неговата съпруга, не по-слаба от него, му беше донесла в една кошница. А в трето благороден на вид млад мъж говореше пламенно с понижен глас на една млада дама, чието лице беше скрито зад гъст воал и за която мистър Гейбриъл Парсънс веднага реши наум, че трябва да е съпругата на длъжника. Един младеж с просташки маниери, но облечен по последна дума на модата, крачеше нагоре-надолу из стаята със запалена пура в уста и ръце в джобовете, като от време на време изпускаше облацл дим и отпиваше с наслада от съдържанието на един съд, който се подгряваше на огъня.

— Още четири пенса, по дяволите! — извика единият от играчите на карти на своя противник, когато свършиха играта и запали лулата си. — Човек може да си рече, че си си насипал късмета в солница и току го ръсиш, когато ти потрябва.

— Не е лошо казано — отвърна другият, който беше търговец на коне от Излингтън.

— Хич не е лошо, дявол да го вземе — намеси се и жизнерадостният джентълмен, който вече беше приключил с обяда си и отпиваше горещ грог от една чаша с жена си в идеално съпружеско съгласие. Неговата вярна другарка в тревоги и беди му беше донесла немалко количество от тази антитрезвеническа течност в една голяма плоска глинена бутилка, която приличаше на половингалонова делва, успешно поизточена против воднянка. — Вие сте симпатяга момче, мистър Уокър. Ще си потопите ли носа тук, сър?

— Благодаря ви, сър — отвърна мистър Уокър, като излезе от своето отделение и отиде в другото, за да приеме предложената му чаша. — За ваше здраве, сър, и за здравето на любезната ви женичка. Господа, за здравето и щастието на всички ви. Е, мистър Уилис — продължи шегобиецът, като се обърна към младежа с пурата, — вие като че ли не сте много на ниво днес; направо сте под всякакво ниво, така да се каже. Какво има, сър? Не падайте духом.

— О! Нищо ми няма — отвърна пушачът, — Утре ще ме пуснат под гаранция.

— Така ли? — запита първият. — По дяволите, ще ми се и аз да мога да кажа същото. Потънал съм като „Роял Джордж“ на самото дъно, но колкото могат него да измъкнат, толкова и мен. Ха-ха-ха!

— Но погледнете ме! — извика доста силно младежът и застана на едно място. — Защо, мислите, се намирам тук от два дни?

— Сигурно защото не можете да се измъкнете — прекъсна го мистър Уокър и намигна на останалите. — Не че непременно сте длъжен да стоите тук, но и не можете да го избегнете. Не сте принуден насила, разбира се, но се налага, а?

— Ама не е ли симпатяга? — с възхищение се обърна към жена си онзи, който му беше предложил грог.

— О, симпатяга и половина! — отвърна дамата, възхитена от тези изблици на духовитост.

— Но моят случай — смръщи чело жертвата, като хвърли угарката от пурата си в огъня, след което продължи, като подкрепяше думите си с равномерно почукване с чашата по масата, — моят случай е съвсем различен. Баща ми е много богат, а аз съм негов син.

— Ама че странно нещо! — шеговито подметка мистър Уокър.

— Аз съм негов син и имам прекрасно образование. Никому не дължа и фартинг дори, но стана така, че ме склониха да сложа името си под полиците на един мой приятел, възлизащи на крупна сума — доста крупна сума, бих казал, за което не получих обезщетение. И какви бяха последствията?

— Ами сигурно парите ви са отишли по дяволите, а вие — в затвора. Акцептите ви не са ги приели, но вас пък са ви приели тук, нали? — запита го мистър Уокър.

— Точно така — отвърна младият джентълмен с прекрасното образование. — Точно така. И ето ме сега задържан за някакви си хиляда и двеста лири.

— И защо не накарате стария да се изръси? — попита Уокър с малко скептичен тон.

— О! Какво говорите! Той никога няма да го стори — отвърна уверено младежът. — Никога!

— Да, случаят е доста особен, няма съмнение — намеси се и притежателят на плоската бутилка, като си направи още един грог, — но аз от тридесет години насам съм постоянно натясно. В началото фалирах, когато обикалях като млекар, след това — когато държах фургон за плодове и зеленчуци, и накрая — когато се захванах с въглища и катран; и през всичкото това време нито веднъж не съм срещал по домовете като този нито един младок, който да не твърди, че ще го освободят всеки момент, и когото да не са арестували за полици, които е подписал заради свой приятел и срещу които нищичко не е получил — нито фартинг дори.

— Да! Все същата песен! — каза Уокър. — Само че не виждам никакъв смисъл от нея и това направо ме вбесява. Ще имам много по-високо мнение за някой, който още в началото си каже като всеки уважаван джентълмен, че е изиграл де когото е могъл.

— Точно тъй — намеси се търговецът на коне, защото това мнение напълно съвпадаше с неговото разбиране по въпроса за сделките и продажбите. — И аз тъй мисля.

Младежът, който беше дал повод за тези забележки, се канеше да отвърне ядосано на насмешките им, но разговорът беше прекъснат от младия джентълмен и дамата, споменати преди това, които станаха и тръгнаха към вратата. През цялото време тя плачеше сърцераздирателно, а и атмосферата в стаята явно беше пагубна аа душата и крехкото й тяло, така че се налагаше кавалерът й да я подкрепя на излизане от стаята.

У двамата имаше нещо толкова благородно, а видът им беше така странен за това място, че всички замълчаха от уважение до момента, в който пружината тресна вратата, което беше знак, че те вече не могат да чуят какво става вътре. Тишината беше нарушена от съпругата на бившия зарзаватчия.

— Горкичката! — каза тя и удави въздишката си в голяма глътка грог. — Толкова е млада.

— Пък и доста хубавичка — добави търговецът на коне.

— За какво са го затворили, Айки? — обърна се Уокър към мъжа, който застилаше една от масите с покривка, осеяна с множество петна от горчица, в чието лице мистър Гейбриъл Парсънс веднага разпозна своя посетител от сутринта.

— Ами — отвърна този фактотум — едва ли някога сте чували по-мръсна от тази история. Той дойде тук миналата сряда, ама между другото тая вечер ще го прехвърлят на другия бряг (… ще го прехвърлят на другия бряг — тоест в затвора за длъжници. В заведението на Соломон Джейкъбс на арестуваните предлагали стаи срещу високи цени. Ако в продължение на няколко дни не успеели да уредят изплащането на дълговете си, арестуваните бивали прехвърляни в затвора за длъжници) — само че не е там работата. Видите ли, на мене ми се наложи да ходя тук-таме по неговите работи, тъй че успях да подочуя нещичко от цялата история от слугите и от някои други, и доколкото ми е ясно, като че ли има нещо такова…

— По-накратко, старче — прекъсна го Уокър, който от опит знаеше, че разказите на мъжа с високите ботуши не са нито кратки, нито смислени.

— Да не бяхте ме прекъснали — отвърна Айки, — щях да разкажа всичко и да се оправя за пет секунди. Бащата на тоя тук млад джентълмен — имайте пред вид, че това е, което съм чул — и бащата на младата дама открай време били в много лоши отношения, направо били на нож; обаче, тъй или иначе, когато младежът бил на гости в дома на някакъв благороден джентълмен, с когото се познавал от колежа, влязъл в контракт с младата дама. Виждал се с нея на няколко пъти и след това й казал, че иска да продължат да се срещат, ако тя няма нищо против. И тъй, тя го залюбила, както и той нея, и трябва всичко да е било наред, щото след шест месеца се венчали, тайно, забележете, от бащите си — поне така ми казаха. А когато те разбрали за това — божке, какъв ужас настанал! Туй, дето ги обрекли на глад, било най-малкото. Заради женитбата бащата на младежа го лишил от наследство, а бащата на момичето се отнесъл още по-зле и по-нечовешки, щото не само я наругал ужасно и се заклел, че никаква не ще да я вижда повече, ами и наел едного, когото аз познавам, пък и вие също, мистър Уокър, познавате тоя хубостник — та той вървял по дирите им и изкупувал полиците и всичко, дето подписвал младежът, който си мислел, че старият ще се укроти, и тъй изнамирал пари и ги прахосвал. Освен това оня всячески настройвал хората срещу него. И тъй, младежът харчил каквото харчил, но когато се опомнил, върху него се било стоварило онова, дето хич и не го бил очаквал, и той се намерил зад решетките. Както ви казах още в началото, тук го докараха миналата сряда и май че долу вече има половин дузина нареждания за неговото арестуване. От петнайсет години насам работя тук — додаде Айки, — но досега такава злоба не бях виждал.

— Горкичките! — възкликна съпругата на въглищаря още веднъж, като отново прибягна до същия ефективен метод за задушаване на въздишката още в зародиш. — Ох! Като минат през толкова мъки, през колкото и ние с моя мъж, и те ще свикнат с всичко.

— Младата дама е хубавичка — каза Уокър, — само че е възслабичка за моя вкус — малко издиша. Колкото до младока — може да е много порядъчен и тъй нататък, но не ми се нрави това, дето е увесил нос — хич не е куражлия.

— Куражлия! — извика Айки, който размества едно ножче със зелена дръжка и една вилица най-малко десетина пъти, само и само да се намира на работа, за да остане по-дълго в стаята. — Куражлия е той, стига да се наложи; обаче кой е куражлия, както казвате вие, мистър Уокър, когато има до себе си едно такова бледо, малко създание като това? Сърце му се къса на човек, като ги види, истина ви казвам. Никога не ще забравя, когато тя за първи път дойде тук; в четвъртък той й писа да дойде — зная това, защото аз занесох писмото. Трябва да ви кажа, че през целия ден беше като на тръни, а вечерта — гледам — слиза долу в кантората и разправя на Джейкъбс: „Сър, казва, ще мога ли тази вечер за няколко минути да ползувам отделна стая, без да плащам допълнително, за да се срещна там със съпругата си?“ Джейкъбс беше готов да каже: „Дявол да го вземе, много сте скромен!“, но понеже джентълменът, който се намираше в задната стая, си беше отишъл, но беше платил и за този ден, му каза с важен тон: „Сър, казва той, ще бъде в разрез с правилника, ако дадем стая за ползуване гратис, но когато става дума за истински джентълмен, едно изключение може да се направи.“ И тъй, обръща се той към мен и казва: „Айки, сложи две вощеници в задната стая и ги впиши в сметката на джентълмена.“ Така и сторих. И тъй, след известно време до вратата спря файтон и в него, разбира се, беше жена му, загърната с мантия, или нещо такова, и съвсем сама. Тази вечер аз отварях вратата, тъй че се запътих към входа, когато файтонът; спря, а той чакаше пред вратата на стаята и трепереше цял. Като го видя, горката, краката й се подкосиха. „О! Хари — каза, — как можа да се случи това? И пак заради мен!“ Тя каза това и сложи ръка на рамото му. А той обви с ръка тънкото й кръстче и кротко я поведе към стаята; след туй затвори вратата и рече тихо и някак си ласкаво: „Но, Кейт…“

— Ето джентълмена, който ви трябваше — каза Айки, като внезапно прекъсна разказа си, за да представи на мистър Гейбриъл Парсънс умърлушения Уоткинс Тотъл, който в този миг влезе в стаята.

Уоткинс пристъпи с покорно смирение на каменното си лице и стисна ръката, която му беше протегнал мистър Гейбриъл Парсънс.

— Бих искал да говоря с вас — каза Гейбриъл, а видът му недвусмислено показваше, че присъствуващите са му неприятни.

— Насам — отвърна арестуваният и го поведе към предния салон, от чийто лукс се ползуваха богатите длъжници срещу две гвинеи дневно.

— И така, намирам се тук — каза мистър Уоткинс, като седна на дивана. Той постави длани на коленете си и отправи тревожен поглед към своя приятел.

— Да, и това е в реда на нещата — отвърна невъзмутимо Гейбриъл, като подрънкваше с монетите в джоба си и гледаше навън през прозореца.

— Каква е сумата заедно с разходите? — запита той след неловко мълчание.

— Тридесет и седем лири, три шилинга и седем пенса.

— Разполагате ли с някакви пари?

— С девет шилинга и шест и половина пеиеа.

Мистър Гейбриъл Парсънс прекоси стаята на няколко пъти, преди да се реши да разкрие своя план — той беше сключвал неведнъж брутални сделки, но винаги се опитваше да прикрие алчността си. Накрая той се спря и каза:

— Тотъл, вие ми дължите петдесет лири.

— Да.

— И по всичко личи, че ще продължавате да ми бъдете длъжник.

— Боя се, че е така.

— Въпреки че имате най-доброто желание да ми ги върнете, стига да можете?

— Разбира се.

— В такъв случай — каза мистър Гейбриъл Парсънс — слушайте: имам предложение. Познавате ме добре. Съгласявате ли се, или не се съгласявате; да или не? Ще заплатя дълговете и разходите ви и ще ви дам взаем още десет лири, които, прибавени към вашия доход, ще ви дадат възможност да се оправите с положението, но ще ми дадете писмено обещание, че ще ми върнете сто и петдесет лири в срок от шест месеца след женитбата ви с мис Лилъртън.

— Боже мой…

— Един момент — има едно условие: да направите предложение на мис Лилъртън незабавно.

— Незабавно!

— Вие трябва да решите, не аз. Тя е слушала доста за вас, макар че съвсем доскоро не ви познаваше лично. Независимо от девическата си скромност, струва ми се, че ще бъде ужасно доволна, ако може да се омъжи колкото се може по-скоро. Жена ми я е подпитала по въпроса и тя си е признала.

— Признала? Какво? — нетърпеливо го прекъсна влюбеният Уоткинс.

— Е — отвърна Парсънс, — не мога да ви кажа с точност какво точно си е признала, защото те са разговаряли предимно с намеци и прочие, но жена ми, която разбира доста от тези неща, ми заяви, че това, което тя е признала, било равносилно на разкритие, че не е безразлична към вашите достойнства… с други думи — че не ще принадлежи на никой друг.

Мистър Уоткинс Тотъл скочи от мястото си и дръпна звънеца.

— Какво правите? — попита Парсънс.

— Ще поискам да донесат гербова хартия — отвърна мистър Уоткинс Тотъл.

— Значи, се решихте?

— Да.

Те си стиснаха ръцете най-сърдечно. Разписката беше написана, дълговете и разходите бяха заплатени, отплатиха се на Айки за услугите му и скоро двамата приятели се намериха от онази страна на дома на мистър Соломон Джейкъбс, където всеки негов посетител е особено щастлив да застане отново, тоест отвън.

— И така — каза мистър Гейбриъл Парсънс на път за Норуд, — тази вечер ще имате възможност да направите предложение и, моля ви, бъдете решителен, Тотъл.

— Да, да! — отвърна храбро Тотъл.

— Много ми се иска да ви видя заедно! — извика мистър Гейбриъл Парсънс. — Ще бъде толкова забавно! — И той се разсмя така гръмогласно и толкова продължително, че смути мистър Уоткинс Тотъл и подплаши коня.

— Ето Фани и вашата избраница; разхождат се заедно по тревата — каза Гейбриъл, когато наближиха дома му. — Дръжте се, Тотъл.

— Няма страшно — отвърна решително Уоткинс и се отправи към мястото, където се разхождаха дамите.

— Ето мистър Тотъл, скъпа — обърна се мисис Парсънс към мис Лилъртън.

Дамата се обърна бързо и отвърна на сърдечния му поздрав със същото смущение, което Уоткинс беше забелязал при първата им среща, но този път в изражението й имаше и известна доза разочарование или равнодушие.

— Забелязахте ли как се зарадва, като ви видя? — прошепна Парсънс на приятеля си.

— Напротив, стори ми се, че вместо мен иска да види някой друг — отвърна Тотъл.

— Хм, глупости! — прошепна отново мистър Парсънс. — Всички жени са такива — и младите, и старите. Никога не показват радостта си, когато видят тези, които с присъствието си разтупкват сърцата им. Всички жени са такива и при вашата възраст вие отдавна трябваше да сте разбрали това. Фани на няколко пъти си го призна, когато се оженихме. Виждате ли какво значи да си женен!

— Разбира се — промълви Тотъл, чийто кураж бързо се изпаряваше.

— Е, хайде. Не е зле да подготвите почвата — каза Парсънс, който, след като беше вложил известна сума в начинанието, реши, че трябва да го ръководи.

— Да, да… Ей сега — отвърна Тотъл, здравата изплашен.

— Кажете й нещо бе, човек — настоя отново Парсънс. — По дяволите, няма ли да й направите поне някой комплимент?

— Не! Не преди обяда — отвърна свенливият Тотъл, който се опитваше да отложи страшния миг.

— Но, господа — каза мисис Парсънс, — вие сте изключително любезни наистина. Няма ви цяла сутрин, след като бяхте обещали да ни изведете, а когато накрая се върнахте, само си шепнете и не ни обръщате никакво внимание.

— Говорехме за работата, скъпа, която ни задържа тази сутрин — отвърна Парсънс и погледна Тотъл многозначително.

— Боже мой! Колко бързо мина сутринта — каза мис Лилъртън, като погледна златния часовник, който извиваше, при всеки тържествен случай независимо дали беше нужно, или не.

— Според мен тя мина много бавно — плахо промълви Тотъл.

— Точно така, браво! — прошепна Парсънс.

— Наистина ли? — възкликна мис Лилъртън, а на лицето й се изписа величествена изненада.

— Единственото нещо, с което мога да си го обясня, мадам, е наложителното ми отсъствие от вашата компания — каза Уоткннс — и от компанията на мисис Парсънс.

По време на този кратък диалог дамите се отправиха към къщата.

— Дявол да го вземе, защо трябваше да набутвате и Фани в комплимента? — запита го Парсънс, когато двамата ги последваха. — Това направо развали всичко.

— О! В противен случай би било прекалено дръзко — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Прекалено дръзко.

— Той е побъркан! — прошепна Парсънс на жена си, когато влязоха в гостната. — Побъркал се е от скромност.

— Божичко! — възкликна тя. — Досега не бях чувала за подобно нещо.

— Както виждате, мистър Тотъл, обядът ни е съвсем семеен — каза мисис Парсънс, когато седнаха около масата. — Мис Лилъртън ни е изключително близка, а и вас, разбира се, не ви чувствуваме като чужд.

Мистър Уоткинс Тотъл изрази надежда, че семейство Парсънс никога не ще го чувствува като чужд, а вътрешно му се искаше да не е толкова свенлив, за да не се чувствува именно самият той като чужд.

— Махнете капаците, Марта — каза мисис Парсънс, която направляваше с изключително вълнение смяната на декорите.

Нареждането беше изпълнено и в единия край на масата бяха разкрити две варени пилета с езици и прочие а в другия — телешко филе. От едната страна на един зелен поднос имаше две зелени сосиери с лъжици в същия цвят, а от другата — заек, с приятно зачервена коричка, подправен с къри и гарниран с лимон.

— Скъпа мис Лилъртън — каза мисис Парсънс, — мога ли да се погрижа за вас?

— Не, благодаря, възнамерявам да помоля мистър Тотъл.

Уоткинс се стресна, разтрепера се, подаде заека и счупи една чаша. Лицето на домакинята, което до този момент грееше в усмивки, се промени страшно.

— Ужасно съжалявам — заекна Уоткинс и в ужасното си притеснение започна да слага в чинията си къри, магданоз и масло.

— Няма нищо — отвърна мисис Парсънс по начин, който показваше, че в същност има много нещо, и отпъди прислужника, който се опитваше да открие пипнешком под масата парчетата от счупеното стъкло.

— Предполагам — каза мис Лилъртън, — че на мистър Тотъл му е известно каква глоба плащат ергените и подобен случай — най-ниската е дузина чаши за една счупена.

Мистър Гейбриъл Парсънс предупреждаващо настъпи своя приятел по крака. Това беше намек, че колкото по-скоро престане да бъде ерген, толкова по-бързо ще се отърве от подобни наказания. Мистър Уоткинс Тотъл прие забележката по същия начин и предложи вино на мисис Парсънс със самообладание, което за конкретния случай беше направо изумително.

— Мис Лилъртън — каза Гейбриъл, — ще позволите ли?

— С най-голямо удоволствие.

— Тотъл, бихте ли обслужили мис Лилъртън, като подадете гарафата? Благодаря.

Последва обичайната пантомима, състояща се от кимане и отливане.

— Тотъл, били ли сте някога в Съфък? — запита домакинът, който изгаряше от нетърпение да разкаже една от седемте си неизменни истории.

— Не — отвърна Уоткинс и добави като уговорка, — но съм бил в Девъншир.

— О! — отвърна Гейбриъл. — Точно в Съфък преди доста години ми се случи нещо изключително. Разказвал ли съм ви тази история?

Мистър Уоткинс Тотъл я беше чувал най-малко четиристотин пъти. Но, разбира се, беше изключително любопитен и безкрайно нетърпелив да я чуе отново. Мистър Гейбриъл Парсънс веднага се зае да разказва, независимо от това, че в подобни случаи, както може би нашите читатели са забелязали, стопанинът често бива прекъсван. Ще се опитаме да ви обясним какво имаме пред вид.

— Когато бях в Съфък… — започна мистър Гейбриъл Парсънс.

— Вдигнете първо пилетата, Марта — каза мисис Парсънс. — Извинявай, скъпи.

— Когато бях в Съфък — подхвана отново мистър Парсънс и хвърли гневен поглед на жена си, която се престори, че не го забелязва, — което беше преди няколко години, ми се наложи да отида по работа в град Бери Сейнт Едмъндс. Трябваше да спирам на всяка станция по пътя и затова за по-голямо удобство пътувах с кабриолет. Една тъмна нощ излязох от Съдбери; беше през зимата, около девет часът. Лееше се дъжд като из ведро, а вятърът виеше в клоните на дърветата, които бяха встрани от пътя. Бях принуден да се движа със скоростта на пешеходец, понеже беше толкова тъмно, че не можех да видя дори и собствената си ръка.

— Джон — тихо и глухо прозвуча гласът на мисис Парсънс, — внимавайте да не разлеете соса.

— Фани — каза нетърпеливо мистър Парсънс, — защо не отложиш тези домашни забележки за някой по-подходящ момент? Наистина, скъпа, твоите непрестанни прекъсвания ме дразнят ужасно.

— Но, скъпи, аз не съм те прекъснала — каза мисис Парсънс.

— Разбира се, че ме прекъсна, скъпа — възрази мистър Парсънс.

— Но, скъпи, това е просто смешно! Нали трябва да давам наставления на прислугата. Сигурна съм, че ако си седя спокойно и оставя Джон да разлее соса върху новия килим, ти първи ще се развикаш утре сутринта, щом видиш петното.

— И тъй — смирено продължи Гейбриъл, комуто беше известно, че по въпроса за килима не може да се спори, — както вече ви казах, беше толкова тъмно, че не можех да видя собствената си ръка. Пътят беше безлюден и, уверявам ви, Тотъл (това беше хитрост, с цел да бъде привлечено вниманието на слушателя, което беше отвлечено от един строго поверителен разговор между мисис Парсънс и Марта, последван от предаването на огромна връзка ключове), уверявам ви, Тотъл, обзе ме някакво чувство на самотност…

— Сложете пай на господаря — намеси се мисис Парсънс отново с наставления към прислугата.

— Но, скъпа, за бога! — пак възропта раздразнено Парсънс.

Мисис Парсънс се обърна за съчувствие към мис Лилъртън, като повдигна безмълвно ръце и вежди.

— След един завой на пътя — продължи Гейбриъл — конят спря внезапно и се изправи на задните си крака. Дръпнах юздите, изскочих навън, изтичах напред и видях един мъж, проснат по гръб на средата на пътя, с поглед, вперен в небето. Помислих, че е мъртъв, но се оказа, че е жив и, изглежда, му нямаше нищо. Той скочи, сложи ръка на гърдите си и като устреми в мен умоляващ поглед, извика…

— Подайте ми пудинг — обади се мисис Парсънс.

— О! Няма смисъл! — извика домакинът, изпаднал в отчаяние. — Тотъл, заповядайте чаша вино. Няма никакъв смисъл да се опитвам да разказвам нещо в присъствието на мисис Парсънс.

Тази атака беше приета както обикновено. Мисис Парсънс се обърна към мис Лилъртън със слова, насочени срещу благовериия й съпруг; произнесе се по въпроса за раздразнителността на мъжете изобщо; намекна, че това е характерно в особено силна степен за мистър Парсънс, и завърши с предположението, че тя самата сигурно е едно от най-добродушните същества на света, иначе как би понасяла всичко това. Ами да, хората, които я виждали в ежедневния живот, не можели дори да си представят какво й се налагало да търпи понякога.

Продължаването на разказа вече щеше да бъде рисковано, затова мистър Парсънс реши да не се впуска в подробности и се задоволи, като каза само, че непознатият бил някакъв душевноболен, избягал от близката лудница.

Махнаха покривката, скоро след това дамите се оттеглиха и специално заради госта мис Лилъртън се зае да свири доста силно на пиано в гостната на втория етаж. Мистър Уоткинс Тотъл и мистър Гейбриъл Парсънс си бъбриха спокойно до втората бутилка, когато мистър Парсънс предложи да се прехвърлят в гостната и осведоми Уоткинс, че той и жена му са замислили план, според който ще го оставят насаме с мис Лилъртън веднага след чая.

— Вижте какво — започна Тотъл, когато двамата тръгнаха нагоре по стълбите, — не мислите ли, че ще бъде по-добре, ако отложим това за… за… утре?

— А вие не мислите ли, че щеше да бъде много по-добре, ако ви бях оставил в онази отвратителна дупка, където ви открих тази сутрин? — отвърна рязко Парсънс.

— Е, аз само питам — каза клетият Уоткинс Тотъл и дълбока въздишка.

Скоро приключиха с чая и мис Лилъртън притегли една работна масичка до камината, постави на нея някаква дървена рамка, нещо подобно на миниатюрна мелница за глина без коня, и веднага се залови да плете шнурче за часовник от кафява коприна.

— Боже мой! — извика Парсънс и скочи от мястото си с престорено изумление. — Забравих за тези проклети писма. Тотъл, надявам се, че ще ме извините.

Ако Тотъл можеше да действува по собствена воля, той нямаше да позволи на никой освен на себе си да напуска стаята под какъвто и да било предлог. Но в случая не можеше да стори нищо друго, освен да си даде безгрижен вид, когато Парсънс излезе.

Последният едва беше затворил вратата зад себе си, когато Марта подаде глава с думите:

— Извинете, мадам, търсят ви.

Мисис Парсънс напусна стаята, като затвори внимателно вратата зад гърба си, и мистър Уоткинс Тотъл беше оставен насаме с мис Лилъртън.

През първите пет минути цареше мъртва тишина. Мистър Уоткинс Тотъл мислеше как да започне, а мис Лилъртън като че ли изобщо не мислеше. Огънят догаряше; мистър Уоткинс Тотъл го разбърка и хвърли още въглища.

— Хм! — покашля се мис Лилъртън.

На мистър Уоткинс Тотъл му се стори, че прекрасното създание е проговорило.

— Извинете? — попита той.

— Моля?

— Стори ми се, че казахте нещо.

— Не.

— О!

— На дивана има няколко книги, мистър Тотъл; ако желаете, можкте да ги разгледате — каза мис Лилъртън, след като изтекоха още пет минути.

— Не, благодаря — отвърна Уоткинс, а след това добави с учудваща дори за самия себе си смелост: — Мадам, тоест мис Лилъртън, бих искал да говоря с вас.

— С мен! — извика мис Лилъртън, като изпусна кълбото и дръпна стола си няколко крачки назад. — Вие искате да говорите с мен?

— Да, с вас, мадам, и то във връзка с вашите чувства.

Дамата веднага скочи от мястото си и щеше да напусне стаята, ако мистър Уоткинс Тотъл не я беше хванал нежно за ръката и като застана на възможно най-голямо разстояние от нея, което образуваха двете им протегнати ръце, произнесе следното:

— Умолявам ви, не ме разбирайте погрешно и не си мислете, че се обръщам към вас след толкова кратко познанство с желанието да ви говоря за собствените си достойнства — защото аз не притежавам такива, които да ми дадат право да поискам ръката ви. Надявам се, ще извините моята самонадеяност, след като ви обясня, че разбрах от мисис Парсънс за състоянието… тоест мисис Парсънс ми съобщи… е, не точно мисис Парсънс, а… — Тук Уоткинс се оплете, но мис Лилъртън му се притече на помощ:

— Мистър Тотъл, трябва ли да разбирам, че мисис Парсънс ви е осведомила за моите чувства… отношението ми… искам да кажа — уважението, което изпитвам към едно лице от противоположния пол?

— Да.

— В такъв случай защо искате да говорите с мен? — запита мис Лилъртън и обърна лице настрани като малко момиченце. — Какво желаете? С какво бих могла да допринеса за вашето щастие, мистър Тотъл?

Точно сега моментът беше подходящ за театрален жест.

— Като ми позволите — отвърна Уоткинс, като се строполи на колене, при което две от копчетата на тирантите му и ластикът на жилетката му се скъсаха, — като ми позволите да бъда ваш роб, ваш слуга, с две думи — като ми доверите изцяло сърдечните си тайни, за да допринеса за вашето щастие и, позволете ми да кажа, за да станете съпруга на един мил и предан съпруг!

— Безкористно същество! — възкликна мис Лилъртън и скри лице зад една бяла кърпичка с бордюр на дупчици.

Мистър Уоткинс Тотъл си помисли, че ако дамата знаеше всичко, може би щеше да има друго мнение по последния въпрос. Той приближи тържествено крайчеца на средния й пръст към устните си и се повдигна на крака грациозно, доколкото му беше възможно.

— Правилни ли бяха сведенията ми? — запита с трепет той, когато отново застана в цял ръст.

— Да.

Уоткинс вдигна ръце и изрази възторга си, като погледна към розетката в центъра на тавана, която беше предназначена за лампата.

— Нашият случай, мистър Тотъл — продължи дамата, като му хвърли поглед през една от дупчиците на кърпичката, — е изключително необикновен и деликатен.

— Да — отвърна мистър Тотъл.

— Познаваме се от толкова кратко време — каза мис Лилъртън.

— Само от една седмица — съгласи се Уоткинс Тотъл.

— О! Много по-отдавна! — възкликна дамата доста учудено.

— Така ли! — каза Тотъл.

— От преди повече от месец, от преди повече от два месеца дори! — каза мис Лилъртън.

Уоткинс си помисли, че това е доста странно.

— О! — възкликна той, като си спомни уверенията на Парсънс, че тя е слушала за него. — Разбирам. Но, скъпа мадам, моля ви да разсъдите. Колкото е по-отдавнашно познанството, толкова по-малко причини имате за отлагане. Защо още сега не определите деня, в който ще ощастливите предания си обожател?

— Неведнъж са ми казвали, че трябва да постъпя точно така — отвърна мис Лилъртън, — но простете чувството ми за деликатност, мистър Тотъл, и ме извинете за смущението; по тези въпроси аз имам особено мнение и съм напълно уверена, че никога не бих могла да събера достатъчно смелост, за да назова деня пред бъдещия си съпруг.

— Тогава позволете на мен да го назова — нетърпеливо каза Тотъл.

— Бих искала аз да го определя — отвърна свенливо мис Лилъртън, — но не мога да сторя това без помощта на едно трето лице.

„Трето лице! — помисли си Уоткинс Тотъл. — Кое, по дяволите, е това трето лице?“

— Мистър Тотъл — продължи мис Лилъртън, — вие ми направихте едно изключително безкористно и любезно предложение и аз го приемам. Бихте ли занесли веднага от мое име едно писмо до… до мистър Тимсън?

— Мистър Тимсън? — запита Уоткинс.

— След всичко, което се случи между нас — отвърна мис Лилъртън, все още извърната встрани, — вие трябва да се досетите, че имам пред вид мистър Тимсън, свещеника.

— Мистър Тимсън! Свещеника! — извика Уоткинс Тотъл, изпаднал в състояние на неописуемо блаженство и безкрайна почуда от своя успех. — О, ангел! Разбира се, на минутата.

— Веднага ще го напиша — каза мис Лилъртън, като се отправи към вратата. — Мистър Тотъл, това, което се случи днес, ме развълнува толкова много, че тази вечер не възнамерявам да напускам стаята си и затова ще ви изпратя писмото по някого от прислугата.

— Почакайте! Почакайте! — извика след нея Уоткинс Тотъл, като все още гледаше да не наруши почтеното разстояние между себе си и дамата. — Кога ще се видим отново?

— О, мистър Тотъл! — отвърна кокетно мис Лилъртън. — След като се оженим, никога не ще ми се стори, че се срещаме прекалено често, нито ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — И тя напусна стаята.

Мистър Уоткинс Тотъл се отпусна на едно кресло и се отдаде на най-сладки блянове за предстоящото блаженство, между които централно място заемаше мисълта му за „петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието“. Разговорът беше преминал с такъв успех и завършил толкова хубаво, че той почти започна да съжалява за това, че още сега не се беше уговорил за прехвърлянето на годишния доход на негово име.

— Мога ли да вляза? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който надзърна откъм вратата.

— Можете — отвърна Уоткинс.

— Е, направихте ли каквото трябваше? — запита нетърпеливо Гейбриъл.

— Дали съм направил каквото трябвало! — каза Уоткинс Тотъл. — Шшт, отивам при свещеника.

— Наистина! — каза Парсънс. — Вие се справихте чудесно!

— Къде живее Тимсън? — поинтересува се Уоткинс.

— У чичо си — отвърна Гейбриъл, — тук наблизо, зад ъгъла. Той чака назначение и през последните два-три месеца помага на чичо си. Обаче как добре се справихте. Не очаквах, че ще постигнете такъв успех!

Мистър Уоткинс Тотъл започна да обяснява, че най-добрият принцип при ухажването е този на Ричардсън, но беше прекъснат от Марта, която влезе в ръка с малко розово писъмце, сгънато на триъгълник.

— С уважението на мис Лилъртън — каза тя, като го подаде на Тотъл, и излезе.

— Забележете каква деликатност — обърна се Тотъл към мистър Гейбриъл Парсънс, — „уважението“, а не „любовта“, понеже е чрез прислужницата.

Мистър Гейбриъл Парсънс не беше наясно какво точно следва да отговори и затова мушна с показалец мистър Уоткинс Тотъл между третото и четвъртото му ребро.

— Хайде — каза Уоткинс, когато смехът, избухнал поради грубата шега, стихна, — трябва да тръгваме веднага. Да не губим време.

— Отлично! — откликна Гейбриъл Парсънс и след пет минути те вече се намираха пред градинската врата на къщата, в която живееше чичото на мистър Тимсън.

— В къщи ли си е мистър Чарлс Тимсън? — запита мистър Уоткинс Тотъл един от слугите на чичото.

— Мистър Чарлс си е у дома — отвърна със заекване слугата, — но той ми нареди, сър, да казвам, че никой от енориашите му не бива да го безпокои.

— Аз не съм от неговите енориаши — обясни Уоткинс.

— Мистър Чарлс проповед ли пише, Том? — попита Парсънс и пристъпи напред.

— Не, мистър Парсънс, сър; в същност той не пише проповед. Упражнява се да свири на виолончело в спалнята си и строго нареди никой да не го безпокои.

— Кажи му, че аз съм тук — каза Парсънс и пое през градината, — тук са мистър Парсънс и мистър Тотъл по лична и важна работа.

Отведоха ги в гостната, а слугата излезе, за да съобщи за пристигането им. Далечните стенания на виолончелото секнаха, по стълбите се разнесоха стъпки и се появи мистър Тимсън, който се ръкува с Парсънс най-сърдечно.

— Как сте, сър? — произнесе мистър Уоткинс Тотъл с изключителна тържественост.

— А вие как сте, сър? — отвърна Тимсън хладно, като че ли му беше напълно безразлично как се чувствува Уоткинс, което си беше точно така.

— Бих желал да ви предам това писмо — каза Уоткинс Тотъл и извади розовото триъгълниче.

— От мис Лилъртън! — каза Тимсън и веднага се изчерви. — Седнете, моля ви.

Мистър Уоткинс седна и докато Тимсън четеше писмото, се загледа в един портрет на Кентърбърийския архиепископ, който имаше цвета на сос от стриди и висеше над камината.

Когато свърши да чете, мистър Тимсън стана от мястото си и погледна Парсънс с колебание.

— Мога ли да ви запитам — обърна се той към Тотъл — дали този наш приятел е запознат с причината за вашето посещение?

— Нашият приятел се ползува с моето доверие — отвърна изключително важно Уоткинс.

— В такъв случай, сър — каза Тимсън, като стисна и двете ръце на Тотъл, — позволете ми в негово присъствие да ви благодаря най-искрено и сърдечно за благородното ви участие в това дело.

„Той си мисли, че аз съм го препоръчал — каза си Тотъл. — По дяволите, тези хора не мислят за нищо друго освен за парите, които ще получат.“

— Сър, съжалявам ужасно, че бях разбрал грешно намеренията ви — продължи Тимсън. — Вие в същност притежавате безкористност и човеколюбие! Много малко хора биха сторили това, което правите вие.

Мистър Уоткинс Тотъл неволно помисли, че последните думи не са много ласкателни. Ето защо попита доста нетърпеливо:

— Кога ще бъде сватбата?

— В четвъртък — отвърна Тимсън, — четвъртък, в осем и половина сутринта.

— Доста скоро — отбеляза Уоткинс Тотъл с тържествуващо самоотрицание. — Едва ли ще мога да дойда дотук толкова рано.

Последното трябваше да мине за шега.

— Не се безпокойте, скъпи приятелю — отвърна Тимсън най-любезно, като още веднъж стисна сърдечно ръката му, — достатъчно е, че ще присъствувате на сватбения обяд, нали…

— Моля? — каза Парсънс с невиждано до този момент човешко изражение на лицето.

— Какво? — извика в същия миг и Уоткинс Тотъл.

— Казвам, че след като присъствувате на сватбения обяд — отвърна Тимсън, — ще ви извиним за отсъствието от сватбената церемония, макар че, разбира се, ако присъствувате и на нея, ще ни доставите огромно удоволствие.

Мистър Уоткинс Тотъл се олюля към стената и загледа Тимсън с ужасяващо неподвижен поглед.

— Тимсън — каза Парсънс и бързо бръсна шапката си с лявата си ръка, — кого имате пред вид под това „ни“?

Мистър Тимсън на свой ред придоби глупав вид, когато отвърна:

— Разбира се, тази, която следващата седмица ще бъде мисис Тимсън, тоест мис Лилъртън…

— Престанете да гледате този глупак в ъгъла — сърдито извика Парсънс на Тимсън, чийто поглед беше привлечен от нечовешките конвулсии по лицето на Уоткинс Тотъл, — а бъдете така добър да ми кажете какво пишеше в писмото.

— Това писмо — отвърна Тимсън — е от мис Лилъртън, с която сме сгодени от пет седмици. Нейната необичайна колебливост и особеното й мнение по някои въпроси до този момент ми пречеха да доведа нашите отношения до целта, която така страстно желая. Тук тя ме известява, че се е разкрила пред мисис Парсънс, с цел да я направи своя довереница и посредница, и че мисис Парсънс е разказала за случая на мистър Тотъл, а той по най-любезен и деликатен начин й предложил помощта си и дори се заел да ми предаде това писмо, съдържащо обещанието, към което аз се бях стремил така дълго и безрезултатно — едно любезно дело, за което никога не ще мога да му се отблагодаря напълно.

— Довиждане, Тимсън — каза Парсънс забързано и повлече със себе си стъписания Тотъл.

— Няма ли да останете, за да ви почерпя с нещо? — попита Тимсън.

— Не, благодаря — — отвърна Парсънс, — това ми беше предостатъчно.

И той изхвърча навън, следван от напълно изумения Уоткинс Тотъл.

Мистър Гейбриъл Парсъне си подсвиркваше по пътя и вече беше подминал собствената си врата с една миля, когато изведнъж се спря и каза:

— Голям умник сте вие, Тотъл, така ли?

— Не зная — каза нещастният Уоткине.

— Предполагам, ще твърдите, че за това е виновна Фани, нали? — запита Гейбриъл.

— Аз изобщо нищо не зная — отвърна Тотъл шашардисан.

— И така — каза Парсънс, като се обърна кръгом за към къщи, — следващия път, когато решите да правите предложение, по-добре говорете ясно, за да не изпуснете случая. А когато ви приберат за неизплатени дългове, си стойте мирно и кротко и чакайте пак да дойда и да ви измъкна.

Как и в колко часа мистър Уоткинс Тотъл се е завърнал на Сесил Стрийт, не е известно. Обувките му са били забелязани пред вратата на спалнята му на следващата сутрин, но според твърденията на хазайката му той не е напускал стаята, нито е приемал храна в продължение на двадесет и четири часа. След изтичането на този период от време, когато в кухнята се е провеждал военен съвет но въироса ще бъде ли целесъобразно да извикат енорийския надзирател, който да разбие вратата му, той позвънил и поискал чаша мляко с вода. На следващия ден ял и пил както обикновено, но след една седмица, както четял списъка от сватбените обяви в сутрешния вестник, отново изпаднал в предишното състояние, от което повече не се оправил.

Няколко седмици след споменатите събития в Риджънт Канал беше намерено тялото на неизвестен джентълмен. В джобовете на панталоните му бяха открити четири шилинга и три и половина пенса, обявление за сватбата на някаква дама, изрязано от неделния вестник, клечка за зъби и калъф за визитни картички, които безусловно щяха да спомогнат за идентифицирането на нещастния джентълмен, ако не се беше оказало, че всички са празни. Малко преди това мистър Уоткинс Тотъл напуснал квартирата си. На следващата сутрин пристигнала една неуредена сметка, която по-късно била закрепена на прозореца му, където си и останала.