Чарлз Дикенс
Мис Евънс и „орелът“

Мистър Самюъл Уилкинс беше дърводелец — дребен помощник-дърводелец, определено под средното ниво, даже може би близо до най-ниското. Имаше кръгло и лъскаво лице, а къдриците му бяха внимателно извити към външните ъгли на очите му, така че оформяха нещо подобно на онези чупки, известни с наименованието „лимби“. Неговите доходи напълно задоволяваха нуждите му и варираха от осемдесет шилинга до една лира и пет шилинга седмично; маниерите му бяха безупречни, неделните му жилетки — поразяващи. И нищо чудно, че Самюъл Уилкинс печелеше вниманието на другия пол с тези си качества, защото много жени изпадат в плен на къде по-незначителни атрибути. Но Самюъл беше неуязвим срещу техните любезности до мига, когато очите му срещнаха погледа на създание, което, както почувствува, му е определено по съдба за цял живот. Той отиде и победи, направи предложение и бе приет, обичаше и беше обичан. Мистър Уилкинс „ухажваше“ Джемайма Евънс.

Мис Евънс (или Ивинс, както произнасяха името й нейните познати) от ранно детство беше усвоила полезния занаят да шие пантофки, към който впоследствие добави умението да прави сламени шапки. Тя самата, майка й и двете й сестри живееха в хармоничен квартет в най-уединената част на Камдън Таун, където един понеделник следобед се появи мистър Самюъл Уилкинс в най-хубавите си дрехи, с още по-грейнало лице и още по-ярка жилетка от всеки друг път. Семейството, което се готвеше да пие чай, се зарадва много на посещението му. Направиха истинско малко пиршество — имаха две унции прясно сирене от по седем шилинга и шест пенса и четвърт фунт от най-първокачественото масло, а мистър Уилкинс беше донесъл една пинта скариди, прилежно увити в чиста носна кърпа, с цел да придаде пикантност на трапезата и да предразположи мисис Ивинс. Джемайма се „оправяше“ горе, така че мистър Самюъл Уилкинс седна в салона и заговори на тема домакинство с майка й, докато двете по-млади госпожици Ивинс пъхаха горящи парчета амбалажна хартия между решетките на камината, за да подгреят водата за чая.

— Мислех си — каза мистър Самюъл Уилкинс по време на една пауза в разговора, — мислех си дали тази вечер да не заведа Джемайма в „Орелът“.

— О, боже! — извика мисис Ивинс.

— Божичко! Колко хубаво! — каза най-младата госпожица Ивинс.

— Ах, чудесно! — добави средната дъщеря.

— Тили, кажи на Джемайма да облече бялата муселинова рокля — извика с майчинска загриженост мисис Ивинс и не след дълго се появи самата Джемайма в бялата рокля, здраво пристегната с телени копчета, с червено шалче, добре забодено с карфици, бяла сламена шапка, украсена с червени панделки, нежно колие, две масивни гривни, атлазени пантофки с бяла бродерия, ажурени чорапи, бели памучни ръкавици и батистена кърпичка, сгъната прилежно в ръка — всичко много изискано и както подобава на една дама. И мис Джемайма Ивинс с мистър Самюъл Уилкинс и официалното му бастунче с позлатена топка на върха се понесоха, изпроводени от удивлението и завистта на цялата улица и от безкрайната гордост на мисис Ивинс и двате й по-малки дъщери. Още нестъпили на Панкрас Роуд, и с кого, мислите, благодарение на най-щастливата случайност на света се сблъска мис Джемайма Ивинс? С една млада дама, нейна приятелка, излязла със своя кавалер. Понякога нещата се подреждат така удивително — те също се бяха запътили към „Орелът“! Така че мистър Самюъл Уилкинс беше представен на кавалера на приятелката на мис Джемайма Ивинс и всички продължиха заедно, като разговаряха, шегуваха се и се смееха без прекъсване, а когато стигнаха до Пентънвил, кавалерът на приятелката настоя дамите да влязат с тях в „Короната“ и да опитат рома с портокалов сок и след не малко изчервяваие, кикотене и криене на лица в красиви носни кърпички те се съгласиха. След като го опитаха веднъж, не беше трудно да ги убедят да го опитат отново и така те продължиха да седят в градината, като отпиваха ром и гледаха омнибусите, докато настана време за „Орелът“ и те тръгнаха отново, като вървяха доста бързо от страх да не пропуснат концерта в Ротондата.

— Направо е божествено! — казаха в хор мис Джемайма Ивинс и нейната приятелка, когато прекрачиха прага и се озоваха в градината. Алеите бяха грижливо застлани с чакъл и опасани с цветни лехи, а будките за напитки бяха боядисани и украсени като кутийки за енфие; разноцветни лампи хвърляха снопове светлина върху главите на присъствуващите, дансингът беше излъскан и готов за техните крака, в единия край свиреше негърски оркестър, а в другия — военен. Келнерите бързаха напред-назад с чаши вино, бренди с вода и бутилки ел и тъмно пиво; на едно място с шум се отваряха газирани питиета, а от друго се разнасяха гръмки смехове; пред вратата на Ротондата се тълпяха хора и изобщо всичко беше, както мис Джемайма Ивинс отбеляза — възбудена от новостите, рома, а може би и от двете, — „безумно весело“. А що се отнася до концертната зала, нейното великолепие беше несравнимо. Такава сцена — цялата в злато и огледални стъкла, и какъв орган! Кавалерът на приятелката на мис Джемайма Ивинс прошепна, че това струвало „четиристотин лири“, за което мистър Самюъл Уилкинс каза, че „изобщо не е скъпо“ — мнение, с което дамите бяха напълно съгласни. Част от зрителите се бяха настанили на високите пейки, наредени край стените, а другите се трупаха и заемаха останалата площ и всички пиеха и ядяха на воля. Малко преди започването на концерта мистър Самюъл Уилкинс поръча две чаши ром с топла вода, захар и две резенчета лимон за себе си и другия кавалер заедно с пинта шери за дамите и сладки бисквити с кимион и тъкмо да се отпуснат и да започнат да се веселят, когато забелязаха, че един непознат джентълмен с огромни бакенбарди непрекъснато гледа мис Джемайма Ивинс, а друг, с карирана жилетка, постоянно намига на приятелката й, при което нейният кавалер започна да показва признаци на раздразнение и да мърмори за „разни нахали и контета, дето само си търсят белята“, и намекна със заобикалки за намерението си да счупи нечия глава, което не повтори на висок глас само защото мис Джемайма Ивинс и приятелката й заплашиха, че ще припаднат веднага, ако каже още нещо. Концертът започна с изпълнение на орган.

— Колко е тържествено! — възкликна мис Джемайма Ивинс и хвърли бегъл, може би несъзнателен поглед към джентълмена с бакенбардите.

Мистър Самюъл Уилкинс, който беше започнал да си мърмори тихо, като че ли провеждаше съкровен разговор с позлатената топка на официалния си бастун, вече дишаше тежко — може би се задушаваше от жажда за мъст, — но не каза нищо. Мис Някоя-си с рокля от бял атлаз изпълни „Умореният войник“.

— Бис! — извика приятелката на мис Джемайма Ивинс.

— Бис! — веднага след нея извика и джентълменът с карираната жилетка, като удари силно по масата с бутилка от тъмно пиво. Кавалерът на приятелката го изгледа от глава до пети и хвърли въпросителен поглед към мистър Самюъл Уилкинс, съдържащ презрението му към непознатия. Комична песен с акомпанимент на орган. Мис Джемайма Ивинс се преви от смях; мъжът с бакенбардите — също. Всичко, което правеха дамите, беше незабавно повтаряно от карираната жилетка и огромните бакенбарди, с което двамата изразяваха взаимност на чувствата и родство по душа, и мис Джемайма Ивинс и нейната приятелка се оживиха и разбъбраха, а мистър Самюъл Уилкинс и кавалерът на приятелката, обратно пропорционално, ставаха все по-мрачни и навъсени.

И ако нещата бяха спрели дотук, малката компания щеше скоро да си възвърне веселото настроение, но мистър Самюъл Уилкинс и неговият познат започнаха да хвърлят предизвикателни погледи към жилетката и бакенбардите. А те самите, за да покажат колко малко ги интересува това, хвърляха още по-красноречиви погледи към мис Джемайма Ивинс и приятелката й. Концертът и водевилът свършиха и четиримата тръгнаха да се разхождат из градината. Жилетката и бакенбардите — също, като постоянно правеха комплименти на висок глас относно глезените на двете дами. Накрая, сякаш всичките им безобразия не бяха достатъчни, те направо отидоха при мис Джемайма Ивинс и приятелката й и ги поканиха да танцуват, и то без да удостоят с ни най-малко внимание мистър Самюъл Уилкинс и кавалера на приятелката — все едно, че изобщо не съществуваха!

— Какво искаш да кажеш с това, безобразник такъв! — извика мистър Самюъл Уилкинс и стисна здраво бастуна с позлатената топка в дясната си ръка.

— Какво има бе, дребен мошенико? — казаха в отговор бакенбардите.

— Как смееш да обиждаш мен и приятеля ми? — запита кавалерът на приятелката.

— Вървете по дяволите двамата с твоя приятел! — отговори жилетката.

— Ето ти един! — извика мистър Самюъл Уилкинс. Върхът на бастуна просветна за миг, след което полетя във въздуха, като отразяваше разноцветните светлини на лампите.

— Дай му да се разбере! — каза жилетката.

— Полиция! — закрещяха жените.

Любимият на мис Джемайма Ивинс и кавалерът на приятелката й лежаха без дъх на земята, а от жилетката и бакенбардите нямаше и следа.

Тъй като двете приятелки съзнаваха, че голяма част от вината за този скандал беше тяхна, те веднага изпаднаха в истерия. Развикаха се, че по-унизени жени от тях няма, пищяха и нареждаха в несвързани изречения, че са били заподозрени — заподозрели са ги без основание — о, да не бяха доживели този ден! — и така нататък и припадаха всеки път, щом отвореха очи и видеха горките си обожатели. Накрая ги откараха по домовете им с един файтон в състояние на безчувственост вследствие на рома, шерито и прекаленото вълнение.