Чарлз Дикенс
Посещение в Нюгейт ^[0]

„Силата на навика“ е чест израз в устата на всеки и не е за пренебрегване фактът, че тези, които най-много го казват за другите, несъзнателно се опират на единични примери за влиянието, което навиците и привичките упражняват върху съзнанието на хората, като се замислят твърде малко върху неща, с които се сблъскват всеки ден. Ако Бедлъм (Бедлъм — болница за психичноболни. Названието „Бедлъм“ (от Бетлехем Дрйъл Хоспитал) е станало нарицателно за лудница изобщо.) можеше да се пренася като двореца на Аладин и да бъде поставен на мястото, на което сега се намира Нюгейт, едва ли ще има един на всеки сто души, чийто път за работа минава по Нюгейт Стрийт или край Олд Бейли (Олд Бейли — централният криминален съд в Лондон.), който, като стигне до тази сграда, не би хвърлил бърз поглед към малките й прозорци с решетки и не би се замислил макар и за миг за положението на нещастниците, затворени в тъмните й килии. И все пак същите тези хора минават край мрачното лондонско убежище на порока и страданието всеки ден, всеки час, в непрестанен поток — жив и буен, напълно безразлични към онези, които са затворени вътре; не, те дори не знаят или пък, ако знаят, не обръщат внимание на това, че когато завиват край някой ъгьл на дебелата стена с безгрижен смях или весело подсвиркване, те се намират само на един ярд (Ярд — мярка за дължина, равна на 91,4 см.) от някое човешко същество, оковано и безпомощно, чиито часове са преброени, чийто последен лъч надежда го е напуснал завинаги и чийто жизнен път ще завърши скоро с жестока и позорна смърт. Допирът със смъртта дори и най-безобидната му форма е студен и страшен. Колко по-ужасно е, когото се замислиш за нея близо до умиращите — хора, които пращят от здраве и енергия, в зората на младостта или разцвета на живота, с мисли и усещания съзнателни и ясни като на всеки от нас — и въпреки това умиращи, безвъзвратно умиращи, с незаличимия отпечатък на смъртта върху тях, като че ли някаква смъртоносна болест е стопила телата им в сенки и вече е започнало разложението!

С такива и подобни мисли решихме преди няколко седмици да посетим Нюгейт — разбира се, като външно лице — и след като осъществихме намерението си, предлагаме на нашите читатели наблюденията си с надеждата — обоснована по-скоро от характера на обекта, отколкото от каквато и да било самонадеяна представа за описателните ни възможности, — че настоящият разказ няма да се окаже напълно безинтересен. Преди това желаем да съобщим, че нямаме за цел да отегчаваме читателя със статистически данни за затвора — такива могат да се намерят в изобилие в многобройните отчети на многото комисии и други също така важни организации. Ние не си водихме бележки, не си записвахме, не мерихме дворовете, не уточнихме до сантиметър размерите на нито една от килиите — не можем да дадем даже техния брой.

Видяхме затвора и затворниците и ще ви разкажем със свои думи за това, което видяхме и си помислихме.

Представихме документите на служителя, който след нашето почукване отвори вратата на комендантството и ни покани в „кабинета“ — малко помещение вдясно от входа, чиито прозорци гледаха към Олд Бейли; беше подредено като обикновена адвокатска или търговска кантора, съоръжено съответно с дървена преграда, една-две етажерки, бюро, два стола с двама чиновници на тях, с календар, плащ и няколко географски карти. Почакахме малко, докато извикат от затвора служителя, който трябваше да ни разведе — почтен на вид мъж на около петдесет и две-три години, с широкопола шапка и облечен целият в черно, който, ако не бяха ключовете, щеше да прилича много повече на чиновник, отколкото на тъмпичар. Бяхме разочаровани — дори нямаше високи ботуши. Като последвахме нашия водач през вратата срещу тази, през която бяхме влезли, пристигнахме в малка стая, мебелирана само с едно бюро, на което беше поставена книга за посетителите и една полица, на която имаше няколко разделения за вестници и отливки на главите на двамата известни убийци — Бишъп и Уилямс (Бишъп и Уилямс — известни убийци, екзекутирани в Лондон през 1831 г.), първият от които имаше такава форма на черепа и такава физиономия, че само това би дало достатъчно морално основание за незабавното му обесване даже и без допълнителни обвинения. След като излязохме и от това помещение през отсрещната врата, ние се намерихме в постройката до входа на Олд Бейли, едната стена на която е богато украсена с ценна сбирка от тежки железни окови, включително и тези, които е носил страшният Джек Шепърд (автентични), и тези, които са били удостоени от яките крайници на не по-малко известния Дик Търпин (Джек Шепърд… Дик Търпин — известни разбойници от XVIII век. За тях били написани немалко балади, а Дик Търпин даже станал герой в романа на Уилям Ейнсуърт (1805–1882) „Рукуд“.) (по всяка вероятност — копие). Тежка дъбова врата, обкована с желязо и гвоздеи от същия материал и отново охранявана от тъмничар, доколкото си спомняме, извежда към няколко стъпала вдясно, от които тръгва тесен и мрачен каменен коридор, успореден на сградата на Олд Бейли и водещ към различните дворове през множество остри чупки и сложни разклонения, също охранявани с тежки врати и решетки, самият вид на които е достатъчен, за да угаси и най-плахата надежда за бягство, която новодошлият е таил в себе си, а самият спомен за тях, в случай че човек отново попадне там, ще го затвори в объркан лабиринт.

Тук е необходимо да поясним, че сградите на затвора, или с други думи — различните отделения, образуват четириъгълник, чиито страни граничат с Олд Бейли, бившия Медицински колеж (сега съставляващ част от Нюгейт Маркит), Сградата за съдебни заседания и Нюгейт Стрийт. Обграденото пространство е разделено на няколко двора, покрити с плочи, където затворниците се разхождат и дишат чист въздух дотолкова, доколкото това е възможно на подобно място. Тези дворове, с изключение на определения за осъдените на смърт (който ще опишем по-подробно след малко), са успоредни на Нюгейт Стрийт и се простират съответно от Олд Бейли до Нюгейт Маркит. Женското отделение е в дясното крило на затвора, най-близо до Сградата за съдебни заседания. Тъй като пьрво бяхме въведени в тази част, ще приемем този ред и ще представим първо нея на нашите читатели.

След като завихме вляво по коридора, който описахме преди малко — няма да се спираме на вратите, защото, ако трябва да споменем всяка една, която отключваха, за да влезем, и след това отново заключваха, те ще се окажат повече от запетаите, — стигнахме до една, скована от дебели греди, през които се виждаше тесен коридор и двадесетина жени, които се разхождаха из него; повечето от тях, като усетиха присъствието на външни лица, се прибраха по килиите си. Единият ъгъл на това дворче беше обграден с решетки и представляваше нещо като желязна клетка, висока около пет фута и десет инча, с покрив отгоре, а отпред отделена с желязна преграда, през която затворничките разговаряха със своите близки. В единия край на тази неповторима по своя вид клетка стоеше бледа, мършава и немощна старица в парцалива дреха, която някога е била черна, и останки от стара сламена шапка с избеляла панделка в същия цвят и говореше развълнувано с едно младо момиче — разбира се, затворничка на около двадесет и две години. Човек не може да си представи по-бедно същество, нито пък създание с толкова изтерзани от крайни мъки и немотия душа и тяло като тази стара жена. Момичето беше хубаво и снажно, вятърът развяваше буйните му коси — то нямаше шапка, а на пищните му рамене беше наметната мъжка копринена кърпа. Старицата говореше с онзи приглушен глас, който недвусмислено издава душевната болка, и от време на време избухваше в неудържимо силен плач — най-ужасното нещо, което би могъл да чуе човек. Момичето беше напълно спокойно. Безнадеждно закоравяло, то покорно слушаше молбите на майка си и освен че я запита за някакъв Джем и жадно грабна няколкото монети, които нещастната жена му беше донесла, то не прояви по-голям интерес от този на най-безразличен наблюдател. А бог е свидетел, че там имаше много такива — това бяха затворничките в двора, които бяха слепи и глухи за това, което ставаше около тях. И защо трябваше да обръщат внимание? Те толкова бяха свикнали с подобни сцени в затвора и вън от него, че единственото нещо, което бяха в състояние да покажат, беше присмех или презрение към чувствата, които отдавна бяха забравили.

Малко по-нататък една мръсна жена със стара грозна шапка и ръце, омотани в голям червен шал, чиито разръфани краища висяха почти до ръба на омацаната й престилка, даваше някакви наставления на своята посетителка — очевидно нейна дъщеря. Момичето беше облечено леко и трепереше от студ. Те си казаха нещо за поздрав, когато жената приближи решетката, но в думите им нямаше ни капка надежда, жалост, разкаяние или обич. Майката даваше шепнешком наставленията си, а момичето слушаше с изпитото си от глад лице, на което беше изписана бдителна хитрост. Може би тя му разказваше как е намислила да се защити в съда; за миг по лицето на момичето премина зла усмивка на задоволство — не толкова поради вероятността за освобождението на майка му, колкото поради възможността тя „да се измъкне“ под носа на обвинителите си. Разговорът свърши бързо и със същото студено безразличие, с което се бяха срещнали, майката тръгна към вътрешната страна на двора, а момичето — към вратата, през която беше влязло.

Дъщерята принадлежеше към онова съсловие — за нещастие така многобройно, — чието наличие вече би трябвало да разкъсва човешките сърца. Тя беше на прага още на детската възраст; от пръв поглед ставаше ясно, че беше от онези деца, родени и израснали в нищета и пороци, които не знаят какво е детство; тях никой не ги е учил да обичат и да се радват на майчината усмивка или да се боят от бащината строгост. Не познават и детските ласки, нито детската радост и невинност. От самото начало те са навлезли в суровата реалност и жестокост на живота и впоследствие е почти безнадеждно да се трогнат от неща, които биха събудили макар и за миг топли чувства в душите на обикновените хора, колкото и порочни да са. Безсмислено е да им говорите за майчините грижи, щастливите детски дни и веселите игри! Говорете им за глада и улиците, просията и камшиците, кръчмата, полицията, заложната къща — и те ще ви разберат.

Две-три жени стояха до решетката и разговаряха с посетителите, а голяма част от затворничките явно нямаха други близки освен онези свои стари познайници, заедно с които бяха попаднали в затвора. И така, преминахме бързо през двора, като спряхме само за малко вниманието си на вече описаните сцени, след което бяхме отведени по чиста и добре осветена стълба към една от килиите. В тази част на сградата те са няколко на брой, но описанието на една от тях е валидно за всички.

Помещението беше обширно, празно, с варосани стени, осветено, разбира се, от прозорците с изглед към вътрешната страна на затвора, но много по-светло и просторно от това, което човек би могъл да очакна в подобен случай. Имаше голяма камина с голяма чамома маса пред нея, около която бяха насядали на дьрвени пейки десет-дванадесет жени и се хранеха. Върху две от стените имаше полици, под тях на равни разстояния бяха забити големи куки, на които бяха закачени спалните дюшеци на затворничките, постелките и завивките бяха сгънати и вдигнати на полиците. Нощем дюшеците се свалят на пода — всеки един под куката, на която е окачен през деня, и по този начин помещението служи едновременно за дневна и спалня. Над камината висеше лист от дебел картон, а на него бяха залепени различни текстове от Светото писание, каквито имаше и по стените на стаята — по вид и формат приличаха на страници от школните книги. На масата имаше доволно количество телешка яхния и черен хляб; яденето беше в оловни чинии, излъскани до блясък, които, когато не се използуват, се подреждат грижливо върху лавицата.

Когато влязохме, жените бързо станаха и отидоха до камината. Всички бяха чисто облечени, много от тях бяха спретнати и нямаше нищо необикновено нито във вида, нито в поведението им. Една-две се захванаха отново с ръкоделието си, което по всяка вероятност бяха оставили, аа да се нахранят; други гледаха посетителите с равнодушно любопитство; трети се отдръпнаха в дъното на помещението, като че ли искаха да избягнат дори и случайните погледи на непознатите. Няколко възрастни ирландки от тази и от останалите килии, за които това не беше нещо ново, показаха пълно безразличие към присъствието ни и останаха прави до местата, от които току-що бяха станали — общото чувство сред жените обаче по време на краткия ни престой при тях беше на неудобство. Никоя от тях не пророни дума, в същност освен отговор-ничката, когато тъмничарят, който ни съпровождаше, й задаваше въпроси. Във всяка килия на женското отделение има отговорничка, поставена да следи за реда; подобен отговорник има и при мъжете. Това са затворници, избрани за добро поведение. Единствено те се ползуват с привилегията да спят на кревати и затова във всяко помещение има по един грубо скован нар. В двата края на сградата има по една тясна приемна, където докарват затворници и откъдето не ги пускат да излязат, преди да ги е прегледал лекарят на затвора. (След първото издание на нашия разказ правилата на затвора, отнасящи се до поведението на затворниците през деня, спането им през нощта, храненето им, както и други страни от затворническия правилник, бяха изменени — в повечето случаи към по-добро. Дори и самата сграда на затвора е променена. — Б. а.)

Върнахме се по мрачния коридор, по който бяхме дошли (и където впрочем има три-четири тъмни килии, в които настаняват непокорните затворници), за да ни заведат през едно тясно дворче в „училището“ — част от затвора, отредена за момчета под четиринадесетгодишна възраст. В една средна по големина стая, в която имаше принадлежности за писане и учебници, заварихме учителя с двама-трима ученици; останалите бяха доведени от съседното помещение, след което ги строиха в редица, за да ги разгледаме. Бяха всичко четиринадесет, някои с обувки, други боси; някои с престилки и без куртки, други с куртки и без престилки, а един почти без нищо. Всички без изключение, струва ни се, бяха осъдени за джебчийство — никога дотогава не бяхме виждали четиринадесет подобни личица. В цялата гледка нямаше нищо положително — нито един честен поглед, нито едно изражение, което да не говори за бесилото или каторгата. А що се отнася до неща като срам или разкаяние, за тях и дума не можеше да става. Очевидно момчетата бяха доста поласкани от факта, че някой си е направил труда да ги види; по всяка вероятност си мислеха, че сме пристигнали в Нюгейт като на зрелище, в което те са незаменима част, и всяко едно от тях изглеждаше толкова доволно и важно от „ролята“ си, като че ли самото му пребиваване тук беше изключителна заслуга. Никога не бяхме попадали на по-грозна гледка, защото никога до този момент не бяхме виждали подобни четиринадесет безнадеждно загубени същества.

От двете страни на училищния двор се намират мъжките отделения, в едното от които — това откъм Нюгейт Стрийт — са затворниците с по-леки присъди. Няма да ви описваме подробно другото, тъй като те твърде много си приличат. И в тях има дюшеци и завивки както в женската част, които се прибират по същия начин през деня — единствената съществена разлика е пълното бездействие на мъжете, събрани накуп на две срещуположни пейки край камината, седят двадесетина мъже — момче в ливрея, мъж с дебел балтон п високи ботуши, по-нататък мъж с отчаян вид по риза, със стара шотландска барета на рошавата си глава, до него дългун с разбойнически вид и работна дреха, наблизо жалко създание с нещастен поглед, подпряло глава с ръце — всички те си приличат в едно отношение: седят и витаят. Ако случайно станат от мястото си до камината, най-много да прекосят стаята омърлушено, да се подпрат на прозореца или стената и да започнат да се поклащат несъзнателно назад-напред. С изключение на един-два случая, когато видяхме някои да четат стари вестници, положението беше едно и също във всички килии.

Единственият начин, по който мъжете могат да се виждат с близките си, е през тесните процепи на две железни решетки, отделени на един ярд разстояние една от друга, така че е невъзможно нито да им бъде предадено нещо, нито да се докосват с посетителите. За женените има отделни решетки, където да се виждат с жените си, но и те са поставени по същия начин.

Църквата на затвора се намира на гърба на къщата на управителя, всички прозорци на която са с изглед към улицата. Дали заради асоциациите, които будеше у нас това място — знаехме, че в някои ужасни случаи тук погребалните служби се отреждат и за живи редом с мъртвите, — то ни изглеждаше още по-мрачно и страшно, не можем да кажем, но видът му е наистина поразяващ. В един тих и безлюден божи дом цари винаги особена атмосфера, в която има нещо тежко и величествено, но самото различие между този и всички останали, които сме свикнали да посещаваме, засилва това впечатление. Бедната подредба с пустия и гол амвон, хилавите боядисани колони от двете страни, женската галерия с дългата и тежка завеса, мъжката — с небоядисаните пейки и мръсна преграда, разклатената масичка пред олтара с десетте божи заповеди на стената над него, избелели и почти нечетливи от влагата и прахта — всичко това, което е така различно от кадифето и позлатата, мрамора и дървото на днешните църкви, е несвойствено и чуждо. Има и нещо друго, което привлича погледа и приковава вниманието и от което напразно ще се отвръщаме с ужас, защото споменът за него дълго време ще ни преследва наязе и насън. Непосредствено до аналоя, на централно място в църквата, е пейката на смъртниците, която се намира зад висока черна ограда — там поставят осъдените на смърт нещастници в неделята преди екзекуцията им, пред погледите на всички останали затворници, с голяма част от които са се разделили само преди седмица, и оттам те изслушват молитвите за душите си, произнасят словата на собствената си погребална служба и слушат проповедите, с които наставляват доскорошните им другари по съдба да вземат пример от тяхната участ, а тях самите призовават, докато все още не е прекалено късно — остават почти двадесет и четири часа, — „да се спасят от гнева господен!“. Представете си какво чувствуват тези, които седят зад страшната ограда и от които след бесилото или брадвата не ще остане ни спомен, ни гроб! Помислете си за последния им безнадежден порив към живота, за дивото отчаяние, много по-мъчително от смъртоносния миг, с което слушат предупрежденията на свещеника, че смъртта ще ги отведе бързо на другия свят заедно с всичките им престъпления!

Преди време — и то не толкова отдавна — ковчезите на осъдените на смърт са били слагани до тях по време на службата. Може да изглежда невероятно, но е истина. Да се надяваме, че духът на цивилизацията и хуманизма, който премахна този страшен и унизителен обичай, ще се заеме и с други не по-малко варварски примери, които не могат да бъдат оправдани дори и с ползата от тях, тъй като с всяка година те се оказват все по-безсмислени.

Като излезете от църквата и тръгнете по коридора, който споменахме на няколко пъти, след което прекосите двора, който, както отбелязахме, е определен за затворниците с по-леки престъпления, ще стигнете до масивна желязна врата, внушителна с размерите и тежестта си. След като дежурният тъмничар ви пусне през нея и вие завиете веднага вляво, ще спрете пред друга врата, а когато преминете и през тази последна бариера, ще се озовете в най-страшната част на мрачната сграда — отделението за осъдените на смърт.

Тази част на затвора, добре известна на тези, които четат вестници, тъй като често бива споменавана във връзка с екзекуциите, се намира в единия му край непосредствено до дома на свещеника на Нюгейт Стрийт и се простира от улицата към центъра на затвора, успоредно на Нюгейт Маркит. Това е дълъг и тесен двор, единият край на който стига до стената откъм Нюгейт Стрийт, а другият — до вратата. В по-отдалечения край, вляво, тоест в този, който опира в стената на Нюгейт Стрийт, има пространство, пълно с вода, а в отсамния — двойни решетки, подобни на тези, които вече описахме и които съставляват част от вратата. На затворниците се разрешава да се виждат с близките си през тези именно решетки, но по време на свиждането в междинното пространство се разхожда тъмничар. Веднага вдясно след входа има сграда, в която се намират специалната стая, общата дневна и килиите. Дворът е ограден от всички страни с високи стени с остри шипове на върха и се намира под постоянното наблюдение на зорки и опитни надзиратели.

В първата килия, в която ни въведоха — тя се намираше на горния етаж, точно над специалната стая, — имаше около двадесет и пет, тридесет затворници, всичките осьдени на смърт и очакващи последното нареждане; това бяха мъже на различна възраст и с различни лица — от стария престъпник с потъмняло лице и прошарена брада до миловидното момче, ненавършило още четиринадесет години и на вид още по-младо за възрастта си, осъдено за грабеж. Във външността на тези хора нямаше нищо особено за отбелязване. Един-двама спретнато облечени мъже седяха замислено до огъня, няколко групички от по двама-трима си говореха в другия край на килията, а останалите бяха наобиколили един младеж, който беше седнал до масата и учеше по-младите да пишат. Помещението беше голямо, просторно и чисто. Твърде малко тревога или душевни терзания бяха изписани по лицата на затворниците — вярно, че всички те бяха осъдени на смърт, но последното нареждане за изпълнение на присъдата още не беше дошло и едва ли имаше някой от тях, който да не вярва, че макар и осъден, това не означава, че ще умре. На масата имаше Евангелие, но по нищо не личеше някой да го е отварял.

В специалната стая на долния етаж имаше трима души, чиито престъпления бяха такива, че се налагаше да бъдат отделени дори и от другарите им по съдба. Това беше дълго и мрачно помещение с два прозореца в дебелата каменна стена и тук нещастниците прекарват оковани сутринта, преди да поемат към ешафода. Съдбата на единия от затворниците не беше сигурна — след делото бяха изникнали някакви смекчаващи вината обстоятелства и те бяха великодушно представени на съответните лица. Другите двама нямаше какво да очакват от кралското милосърдие — съдбата им беше решена и нямаше сила, която да смекчи вината им, затова те знаеха много добре, че за тях няма надежда на този свят. „Тия двамата, по-ниските — прошепна тъмничарят, — можете да ги пишете мъртъвци.“

Този, за когото казахме, че таи надежди да се спаси, се беше облегнал — възможно най-далеч от другарите си — на най-близкия прозорец до вратата. По всяка вероятност беше забелязал, че идваме, и беше заел поза не смело безразличие — нарочно беше обърнал глава навън и не помръдна, докато бяхме в килията. Другите двама бяха в другия край на помещението. Единият, който не се виждаше добре в мрака, стоеше с гръб към нас, приведен над огъня — беше се опрял на камината с дясната си ръка и бе отпуснал глава на нея. Другият се беше облегнал на перваза на най-отдалечения прозорец. Светлината падаше върху него изцяло и поне от това разстояние придаваше на бледото му изпито лице и разрешена коса мъртвешки вид. Беше подпрял с длан бузата си и леко бе повдигнал лице, а очите му се взираха безумно отпреде му, като че ли несъзнателно си беше поставил за цел да преброи пукнатините върху отсрещната стена. По-късно се отбихме отново в тази килия. Първият затворник крачеше напред-назад с твърда военна стъпка — той беше служил в пехотата, — кривнал весело шапката си. Поклони се учтиво на нашия водач и той отвърна на поздрава му. Другите двама продължаваха да стоят както преди, неподвижни като статуи. (Тези двамата бяха екзекутирани скоро след това. Присъдата на третия беше отсрочена по волята на негово величество. — Б. а.)

Малко по-нататък, като продължение на сградата, в която се намират двете помещения, които току-що напуснахме, са килиите на смъртните. Влиза се по тясно мрачно стълбище, водещо към тъмен коридор, в който една печка с въглища хвърля зловеща светлина върху близките предмети и отделя нещо като топлина наоколо. Вратите на всички килии от етажа, през които единствено може да се влезе при тях, са от лявата страна на коридора. На трите етажа има три такива коридора с редици от килии, които по размер, вещи и вид са напълно еднакви. Преди произнасянето на окончателното решение в пет часа следобед извеждат всички осъдени на смърт затворници от общата дневна и ги затварят в тези килии, където остават до седем на другата сутрин, като им отпускат по една свещ до десет часа. Когато пристигне съдебното постановление за екзекуцията на някого, го затварят в единична килия, която напуска едва когато тръгне за ешафода. Позволява му се да се разхожда из двора, но по време на разходката, както и докато е в килията си, до него стои тъмничар, който никога и за нищо не го напуска.

Влязохме в първата килия. Това беше каменно помещение, осем фута дълго и шест широко, със скамейка в единия край, където имаше груба завивка, Библия и молитвеник. На стената имаше железен свещник, а високо в дъното — малко прозорче, пропускащо оскъдно количество въздух и светлина, които едва се промъкваха през двойния ред дебели кръстосани решетки. Други в килията нямаше.

Представете си състоянието на човека, който прекарва тук последната нощ от живота си. Крепят го някакви смътни и неопределени надежди за помилване, без да знае защо, и безумни представи за бягство — но как? Така отлитат, със скорост, невероятна за всеки друг освен за този обречен човек, трите дни, които са му дадени да се приготви за смъртта. Той вече е измъчил близките си с молби, отегчил е тъмничарите с увещания, отхвърлил е в трескавото си състояние нееднократните напътствия на духовния си утешител и след като илюзиите му вече са се разрушили и пред него се е изправила вечността, а зад гърба му е останал грехът, в момент, когато ужасът му от смъртта преминава почти в лудост и го е обзело непреодолимото усещане за безпомощност и безнадеждност, той е изтръпнал и безчувствен и няма нито мисли, нито сили да призове всевишния, единствено от когото може да моли за милост и прошка и пред когото единствено има смисъл да се разкайва.

Минават часове, а той все така със скръстени ръце седи на каменната пейка, безчувствен за бързо изтичащото време и за настоятелните молби на божия служител до него. Малко по малко свещта догаря, а мъртвешкият покой отвън и тропотът на някой преминаващ файтон, който единствено го нарушава и чието печално ехо заглъхва по улиците, му напомнят, че нощта лети. Камбаната на „Сейнт Пол“ гръмко отеква — един! Той чува; събужда се. Остават седем часа! Кръстосва с бързи крачки тясната килия, студени капки пот избиват на челото му от ужас и цялото му тяло започва да трепери в отчаяние. Седем часа! Свещеникът го отвежда с мъка да седне, той механично поема подадената Библия и се опитва да чете и слуша. Но не, мислите му не се подчиняват. Книгата е изпокъсана и мръсна от многото разлистване — като буквара, който е чел преди четиридесет години като ученик! Никога не се е сещал за него, след като го е захвърлил като дете, и въпреки това мястото, времето, стаята, дори момчетата, с които е играл, оживяват пред него, като че ли всичко е било вчера; някое забравено изречение или детска дума прозвучават в ушите му, като че ли ги е чул преди миг. Гласът на свещеника го връща към настоящето. Той чете строгите думи от Светото писание за опрощаване на каещите се и страшното проклятие над непреклонните. Осъденият пада на колене и събира длани за молитва. Шт! Какъв е този звук? Той скача на нозе. Не може да е вече два. Ето! Удари две четвърти, третата, четвъртата! Два е! Остават шест часа! Той не желае да слуша за покаяние. Шест часа покаяние за осем по шест години престъпления и грехове! Закрива с ръце лицето си и се хвърля на пейката.

Заспива изтощен от очакване и тревоги и в съня му го преследват същите накъсани мисли. От гърдите му е свален тежък товар, той се разхожда с жена си по красива поляна, над тях е ясното небе, наоколо е безкрайната зелена шир — всичко е толкова различно от каменните стени на Нюгейт! Тя не е такава, каквато я е видял за последен път в този ужасен затвор, а такава, каквато я е обичал — отдавна, много отдавна, преди нищетата и мъките да променят нейното лице, а злобата — неговия характер: тя се е облегнала на ръката му и го гледа в очите с нежност и любов — сега той не посяга да я удари и не я отблъсква грубо от себе си. О, колко е щастлив, че може да й каже всичко, което е пропуснал при последната им среща, да падне на колене пред нея и горещо да моли прошка за всичките грубости и жестокости, с които е погубил здравето и разбил сърцето й! Изведнъж всичко се и изменя. Той е отново пред съда: там са съдията, заседателите и свидетелите като преди. Колко е претъпкан съдьт — море от глави — и бесило, и ешафод — и как всички тези хора са вперили поглед в него! Присъдата — виновен. Няма значение — той ще се спаси.

Нощта е тъмна и студена, вратите са отворени и в един миг той е на улицата — бяга от затвора със скоростта на вятъра. Преминава по улиците, излиза извън града, пред него се простира широкото поле. Той тича в мрака напред през храсти и долчинки, през кал и вода, като изминава разстоянията с бързина и лекота, невероятни и за самия него. Накрая спира: трябва вече да е в безопасност — ще полегне тук на тревата и ще спи до разсъмване.

Следва период на безсъзнание. Събужда се измръзнал и нещастен. Сивкавата светлина на утрото се прокрадва в килията и пада върху тялото на тъмничаря. Той става от неудобното легло и заблуден от съня си, за момент е объркан. Но само за момент. Всеки предмет в тясната килия е така ужасно реален, че изключва съмнение или грешка. Той е отново осъденият престъпник, виновен и отчаян, който след два часа ще бъде мъртъв.