Дамян Дамянов
Разби, сахани, халища и грънци

На баща си

Разби, сахани, халища и грънци.

И тъмни марангозени тавани

В средата с по едно грамадно слънце,

Което грее като жива рана.

Ах, тези къщи, тази тихи църкви,

В които влизам като грешник таен!

Но вече всички богове са мъртви

И няма пред кого да се разкая.

И няма до кого да се допитам

Как в този век космичен и трагичен,

От мъката се прави губер китен,

А пък от кал — едно любовно птиче.

Ах, събудете се вий, шарени гърнета!

Размърдайте се вий, резби и черги!

Продумайте ми и ме заведете

При своя майстор, що в земята черна

Си е занесъл мислите, ръцете!

При оня майстор, който е издигнал

Към небесата длани оковани,

Но, божието слънце недостигнал,

Сам свое си изрязал на тавана!

При оня майстор, радост не запомнил.

При оня майстор, който, необичан,

Е запечатал жаждата си в стомна,

А любовта си — в писаното птиче.

При него ме водете, свети вещи!

При него, при магията му звучна!

Аз искам с майстора ви да се срещна —

От него усталъка да науча.

Аз, който сътворих днес свръхмашини

И в космоса душата си занесох,

Облог съм турил: в този век бензинен

Или по майсторлък да го надмина,

Или на кладенчов синджир да се обеся!