Дамян Дамянов
Грънчар

Гледах го в ръцете — две огромни

Груби, а пък галещи ръце,

Ваещи от топка глина стомна,

А от стомна — глинено сърце,

Гледах го в устата — в тази жива,

Жадна и опръхнала уста,

Дето в остра дупчица се свива

В дръжката — да сръбне вечността.

Тази вечност, дето все по чезне

Барабар със стомните у нас —

Вече демоде и безполезна

В глината, сменена с плексиглас.

Гледах го. И сякаш пак го гледам:

Две ръце, къс глина, колело…

Луд ли бе той — мохикан последен —

В туй модерно време от стъкло,

От кристал, чешми, водопроводи,

Кой от туй отбрано общество

Ще си купи чиреп старомоден?

 

Та затуй все жадни май си ходим…

Жадни неизвестно за какво…