Дамян Дамянов
На гости в неговия дом

Замръкнах в неговия град.

Миньорски град. Кафяв. Задушен.

Град, пълен със кълба от пушек.

И без нито един познат.

Дойде и рече: „Хайде, брат!

Какъв хотел!… То, по земята —

Хотели — много… Но приятел…!“

… А бе човекът непознат…

Пръв път го виждах. Благ и тих.

И как да им откажеш — хора…

И с къщичката на миньора

Хотелския комфорт смених…

… Уют. Перденца. Тишина.

Едно детенце като ангел.

Пред него — нотите на Вагнер.

Един мъж и една жена

С очи, дълбоки като рудник,

Горяха от възхита чудна…

А в розовата светлина

Без глас аз плачех мълчешком.

Но не от песента на Вагнер,

От песента трагично блага

На този тих миньорски дом.

На тези хора — минен здрач.

На тези хора — път нелесен,

Преминал от забоя тесен

До Вагнеровия тих плач.