Дамян Дамянов
Първият

Преди съвсем да се е вдигнал мракът,

Градът сънлив, с прозорци още сини,

В съня си пръв го чува като мине —

Като тесли обущата му тракат.

А бялата му риза смита здрача.

И над света от нея виделее,

Една звезда последна още грее.

И той на нея ризата закача

Като на златен гвоздей… И започва

Пак вечната позната въртележка

От мъртъв зид и от ръце човешки,

От дъх човешки и от мъртви плочи.

Тай — всеки ден. Във сняг. Във кал. Във жега.

Къде са й началото и краят?

Туй само дланите и хоросанът знаят.

И ризата, издигаща се с него.

И той — със нея… Цял живот със нея…

Дорде от най-високия си покрив

Подобно знаме, от потта му мокро,

Победно над земята я развее…

А вечер пак обущата му тракат.

И ризата му, вяла се над всичко

И всичко построила, пак повлича

Със белия си топъл вятър мрака…