Дамян Дамянов
Ти и аз

… Спирката. Паважа глух. Трамвая…

Ти поне си имаш и това…

А пък аз… Все тази пуста стая!

С гледка, дето наизуст я зная.

С днешен вик от вчерашни слова.

 

Ти поне… Върви, недей ме слуша!

Тя не е за приказки съвсем…

Днес ти ще гориш, а аз ще пуша.

Ти ще дишаш, аз ще се задушвам…

Но нощес, щом пак се съберем,

 

Ти — в умора, аз — във куп хартия,

Белким вземеш нещо и от мен:

Спирката, паважа глух и тия

Вечни твои грижи, мъчнотии,

Блъскащи те всеки божи ден.

 

Същите. И не съвсем. С оная

Недоосъзната красота,

За която вечно си мечтаеш,

Но не виждаш. А навярно тя е

Нейде в мойта купчинка листа.

 

На, вземи я прочети до края!

Вслушай се: край теб е моят глас!

Вред. Във всичко. Траен и нетраен.

В спирката. В паважа глух. В трамвая.

В този свят, наречен „ти“ и „аз“.