Дамян Дамянов
По тайни сборища се сбираха…

По тайни сборища се сбираха,

Пътеки тайни в тъмно хващаха.

Растяхме ние, те умираха.

Не слушахме ли, с тях ни плашеха

Беззъби хлевоусти бабички.

И ний ги мислехме страшилища,

Които ще откраднат хляба ни,

Причаквайки ни към училище…

И ние нощем ги сънувахме

С камари хлябове в ръцете им,

Защото и насън гладувахме…

… А в мрака слезли неусетно те,

ни срещаха, най-мили чичковци.

От глад изсмукани и светнали,

Те бяха хора като всички ни.

И вместо да ни вземат залъка,

По някой залък те ни даваха.

Какви са, що са? Ний не знаехме.

Те с доброта се занимаваха.

Те хляб раздаваха на гладните.

И малко грижи — на безгрижните.

И само мъртви по площадите

За втори път, уви, ги виждахме…

Где спяха те? Къде се сбираха?

Едно безкрайно многоточие.

Растяхме ние, те умираха…

… Когато празникът започваше,

когато блеснаха ракетите,

ний хукнахме да ги посрещаме.

Дали не носят хляб в ръцете си,

Я шоколадчета, я дрешки те?…

 

Но половината ги нямаше…