Христо Фотев
Смъртта във рамката на некролога…

В памет на Димитър Велинов

Смъртта във рамката на некролога,

очовечена в шрифтове и снимки —

абстрактната — не ми говори нищо…

Аз трябва да съм в нея! Аз — във Някой,

когото ний полагаме в земята

по точно изградения сценарий…

Вий казвате: в земята той не мисли.

Нима като не мисли — не живее?

Ний просто не разбираме езика

на хората които са в земята…

(И той престава да разбира нашия.)

Вий казвате: на него му е тъмно.

Но светло ли е винаги във мене?

Студено му е, казвате, и страшно.

О, колко пъти ми е било страшно.

И колко пъти нежните ми мисли

са чукали с окървавени пръсти

по твоето сърце, Другарю скъпи.

Вий казвате: в земята няма слънце.

И във морето — казвате… Чудесно.

А откъде са тези златни свещи

във клоните, цветята и тревите?

И златното сияние, с което

морето ни обгръща?

(Но елате

със мене над морето — там са всички

печални капитани на смъртта си.

Не виждате ли имената — с трите

инициала — с морската сирена,

любовно татуирана?) Мълчете!

Не говорете!

Тихо!

Тихо!

Тихо!

И ми простете, моля ви, ще млъкна.

И вече няма да говоря — зная,

че във морето няма нищо — нищо

и във земята… В скока си към нея…

Единствено дълбоко в паметта ми,

по-скръбно обетована от всички

небета — са добрите ми другари.

Отломъци от жестове… Усмивка…

по-точно сянката й. В паметта ми

лица и фигури с пирамидална

(сикстинска) композиция. Любими,

неповторими същества, с които

живея аз сред живите — безшумно —

до рамото — отляво — на смъртта.