Христо Фотев
Морето

Посвещавам на Стоян Добрев

Тихо —

както вали.

Тихо —

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо —

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува — и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

 

Морето се изправи пред очите ми.

Водата му със гъвкаво движение

се чупеше в кристалите на пясъка.

Дълбоко утаени, цветовете му

очакваха нетърпеливо слънцето.

Изнемощели лягаха делфините

в прегръдките на хладните течения

и сенките им падаха стремително

над рибите… И рибите се плашеха.

И рибите живееха… И някъде

из дъното — сарматско — на душата ми

изплуваха най-смътните ми спомени…

…Хрилете ми изгаряха от въздуха.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми…

О, рибите живееха… Не бързайте.

Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.

По стъпките ни към небето — нашата

съдба на ужасени победители…

Не знаете вий колко е мъчително

и колко е опасно — да се връщате

отново към морето си — потресени,

че в себе си морето не намирате.

Морето ни (О, загубо) във себе си

ний първо го убиваме… Не бързайте,

лъчисти вий — нежни, да излизате.

Не знаете вий — откъде ще знаете

жестоката ни нужда да обичаме…

И колко ни е трудно да обичаме

не знаете вий… Мисля си понякога,

че любовта е чувство към морето ни —

бездънното, най-синьото, безкрайното,

в което ний преди сме съществували.

Навярно ни е било много хубаво,

когато непрекъснато сме плували.

И затова след всички перипетии,

които сме преминали — единствено

любовното ни чувство е останало —

ний винаги се влюбваме в някого.

Обичаме ли — носиме телата си

с космическата лекота на рибите.

И откъде е странното мълчание

на влюбените? Откъде е странната

и хармонична пластика — над думите?

(Над думите с които ний отчаяно,

заместихме езика на очите си…)

…Как искаме ний вечно да обичаме,

но толкова е трудно да обичаме —

до края да се радваме на себе си.

Аз няма да говоря за казармите,

парадите, казармите, убийствата —

ще премълча военното безумие,

защото ще умра от отвращение.

Аз ще възпея святото мълчание

на влюбените… Скока им над Думите.

Езика на телата — и в очите им.

Дълбокото им сродство със делфините.

 

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

Случайното докосване на хората

отекваше дълбоко във сърцето ми.

А хората се качваха в трамваите

и влизаха — разменяха си поздрави.

Отърваха с усмивки от косите си,

лицата си, ръцете си, палтата си,

безпомощните люспи на снежинките…

И светеха за Някого очите им.

И светеха за Някого лицата им.

И светеха за Някого ръцете им

тихо —

както вали.

Тихо.

Тихо.

Тихо.