Христо Фотев
Из „Понтийски мотиви“

На Екатерина Томова

1

Не питай къде е морето, което лети!

Морето е всичко, в което си целия ти.

До върха на косите си, твоите бивши коси,

да си целия — иначе никой не ще те спаси.

Ти сянка ще си, но не твоята сянка сега

ще спасява делфина; напразно ще търси брега

и напразно под синьото, пусто и страшно небе

Антигона, сестра ти ще търси да те погребе.

Не питай напразно морето, което лети —

морето е всичко в което си целият ти.

И какво че деветата твоя, последна вълна

ще е синята някоя, пуста и страшна жена?

Когато в морето си целия ти — прошепти

„Ах, колко си хубава — колко си истинска ти!“.

И тогава делфина във детската своя тъга

ще се хвърли със целия теб на брега… На брега,

ще вдигне лицето ти, твоето чисто лице,

Антигона със траурно-властни и силни ръце.

2

Когато в морето си целия ти — запомни

Да си целия ти във морето на своите дни.

И смъртта ти (какво че отново надига се тя)?

Че пасажа от скъпи удавници пак прелетя?

Че отново си в пяната мраморна ти на една

тишина — от последни усмивки — и имена?

Ти до дъно изпий тишината — и отмини!

Не е лакримарий морето на твоите дни!

На ръцете си вярвай, на нозете си, ти си следа.

Да си светла следа дори и в самата вода.

И във въздуха, който полира водата, да си.

В паметта му да си със развяти до болка коси.

С „Бътерфлай“ прекоси на морето си ти паметта.

Не залитай след шлейфа на бившите твои лета.

Есента е пред теб! На Септември призивните дни.

На Септември с усмивка ти златната котва вдигни.

Сроди се със всичко, което живей, и лети.

Със живота, във който си целия ти, само ти.

И тогава не питай къде е морето. И есента.

Къде е Медея? Медея… Прости ли ти тя?

3

Но наистина плаче ли тя? Продължава ли тя

да сънува колхидските солници там, във нощта?

Ах, когато в морето си целия ти — позволи

свобода на сърцето си — колкото и да боли.

Довери му се ти, нека то най-добре избере

към какво да разгърне крилете си или да умре.

Ти го следвай! Не падай! На стъпка от него бъди,

със прозрачни, дори и за слепия, крехки гърди.

Ти над свойто ранено сърце не плачи, не жали.

Премълчи — и повярвай във всичко, което боли.

И във всичко, достойно за болка — или за тъга.

Ти не бързай! Докрай — заслужи на седефа мига.

Да удари часа на седефа… Той с нежни ръце

и със скокове нежни на пластове в твойте сърце,

в твойто скръбно, ранено сърце да расте, да блести…

И тогава — не питай къде е морето, което лети.

Не тъгувай за своето име, което в нощта отлетя.

Със морето, вълните… Вълна — анонимна е тя.