Христо Фотев
Ленинградско възпоминание

В небето — все по-близо до човека.

 

Люляха ме балтийски ветрове.

В хотела там — до старата аптека —

аз ще умра от много стихове.

Те идваха — и питаха — „Къде си?“

А там високо някъде в нощта

вървяха по небето стюардеси

на пръсти — със усмивка на уста.

А думите им скачаха срещу ми

по палубата тъй както — из тръба

и от случайни, най-безплътни думи

внезапно се превръщаха в съдба.

Блестеше голотата им опасна

с ямбически-сияйни рамене,

и просто „Стала безпащадна ясна“

проблясна милостта на твойто „Не“.

Сега аз знам наистина — къде си.

Високо — над самите дъждове,

зовяха ме в небето стюардеси

с призивно-елегични гласове…

 

В небето — все по-близо до човека.