Христо Фотев
Тържествена литургия за делфините…

Помня —

морето миришеше на престъпление.

А престъплението толкова приличаше на работа — на дело.

 

Как летяхме с риболовните флотилии

в най-синьото — арената —

и как танцуваха делфините.

Ти, капитане мой,

разстрелваше водача — и последния.

И стадото в кълбото на смъртта си

се изхвърляше

с крилете си несъвършени — перките —

във въздуха,

във въздуха — завинаги ще ги запомн аз — на Азия,

в часа — когато ги заграждахме със мрежите.

(В убийството прилагахме най-точна технология.)

И толкова приличаше на работа убийството.

Строители — зидари на смъртта им —

ние стреляхме

в делфините… Умираха делфините… Завинаги…

във въздуха — между морето и небето — някъде

на гларусите в скръбното арго.

 

О, капитане мой, не трябваше…

Не знаехме ли ний, че стреляме в прители?

Ний не разбирахме, не вярвахме в езика им. —

те викаха!

Но те — как викаха — напразно са изричали

окървавените си думи, капитане мой.