Христо Фотев
Душата ми почувства…

На Невена Стефанова

Душата ми почувства, че завинаги

ще я изгубя… И започна бягството!

Прекрасното ми бягство

от Италия!

В тълпа от километри… На пейзажите

разкъсаните мускули във тъмното!

Заплахата, че ще изгубя своята

Италия, растеше непрекъснато

в бруталното — и толкова безпомощно —

прелитане през градове… Загубихме!

Завинаги загубихме Венеция!

(И в снимките ни утре тя безмилостно

ще ни докаже своето отсъствие).

Как светеха студено портокалите

по черните си клони… Как отлитаха

в небето лъчезарните названия

на градовете и реките… Замъци!

(Аутострадно-катедрална.)

Нощите

в хотелите — и болката в очите ми…

Когато над очите ми се скланяше

със оперната грация на статуя.

 

Ах, тая тъй далечна… препарирана

Италия… Върнете ми Италия!

Върнете ми Италия!

Прекрасната

и юношески слънчева Италия!

Която аз видях най-неочаквано

в най-детската от детските си утрини…

Тя пееше — тъй цяла — и танцуваше,

и как блестяха римските й глезени

и стъпки връз корите портокалови

в басейна на бургаското пристанище…

Но за Венеция скърбя… Да бягаме!

Не мога да живея без

Италия!