Христо Фотев
На баща ми

В Бургас —

на края на града,

в Бургас —

ний, бежанците, някога живеехме.

Във събота ни идваха роднините.

Жените се отделяха във стаята —

на стълбите оставаха бащите ни

и слушаха със някакво смирение

безкрайните напеви на най-старите…

А старите говореха особено

и думите им вечно ни разсмиваха,

защото не приличаха на думите,

които ний четяхме във букварите…

О, старите говореха особено.

Живееха, по-точно, не живееха —

безшумно съществуваха с дърветата,

с конете и ралата, и каруците.

Навярно са забравили от бързане,

уплаха и безумие душите си

в далечните невероятни краища

с далечни и ухаещи названия —

с ухаещи далечни планини,

с ухаещи далечни долини

и сребърни реки

със златни

риби.

 

Ний, младите, не слушахме — тежаха ни,

омръзваха ни думите на старите…

Априлската възбуда ни влудяваше.

Примамваше ни веселата ябълка.

На клоните й мятахме въжетата

и люлките ни мятаха до слънцето,

което ний докосвахме с главите си…

А старите ни гледаха със някакво

ухаещо, далечно отчаяние

и казваха, че само ние, малките,

умееме да скачаме до слънцето,

защото ние, малките, не Знаем.

Не Помним… Не можем да си Спомним.

В Бургас —

на края на Бургас…

В Бургас

ний — бежанците — някога живеехме…

Събирахме се ний хиляда Тракии,

хиляда Македонии — и няколко

жестоко-маларични Беломория

ни хранеха със рибата на Черното

и своето,

и чуждото

море.