Весела Василева
Панихида

Над гроба свети синьо пролетно небе

и клоните на младата върба люлее топъл вятър,

и може би е светнало и младо моето лице,

а има толкова печал в сърцето…

О, тази пролетна нестихваща мечта

и тези нови, светли мисли и желания,

човешкото сърце едно ще си остане

и вечна като него само е смъртта…

 

Защо от толкова безкрайно малки

радости се радваме,

и толкова безкрайно малки

скърби ни тревожат,

а есенният вятър ще разгони листите,

от клоните низпаднали,

и всички ще заспим, във тъмната

земя положени;

и няма да е светнало и радостно,

и няма да е тъмно и печално,

а само тихото небе, спокойно и опално,

ще се издига с много обич над гробовете,

и като днес ще бъде синьо,

несдържано сияйно и красиво,

ще се разискри пролет над земята,

над всички, над умрели и над живи;

и спомените, пазени и святи,

ще доведат до гроба някой близък

и празна ще остане сигурно ръката,

протегната в любов и във копнение.

О, вие скътани във тихото забвение…

 

1939, февруари, София