Весела Василева
Сам

За мама

Лицето му е бледо и прозрачно,

очите му — отворени широко,

— тъй светли и печални…

А може би и радост там дълбоко

във погледа блести?

 

Ръцете му — издигнати в молитва,

отправена към тъмното небе

— тъй чуждо и далечно…

А може би за него то е близко,

обично, неразделно?

 

И всички слушат думи —

златни, топли, замълчавани,

и думи сиви, тъмни, сребърни;

и всички слушат — той говори

за своето небе,

за себе си,

за тях и техните дела и мисли,

и той говори дълго,

и всички слушат.

 

Но думите са златни, топли, замълчавани,

и думите са сиви, тъмни, сребърни,

и никой ги не вижда,

и всички слушат,

но никой не ги чува как звънтят.

 

Той говори,

лицето му е бледо и прозрачно,

очите му — дълбоки и печални,

и той говори,

но е сам.

 

1937, януари