Яна Язова
Маска

На първа младост при нежната ласка

на устни ми стонът в усмивка избликна;

душата ми свойта гримаса обикна —

всред всички открити — аз ходех със маска.

 

Чисти зениците — в тях никой не зърна

отдавна закърмена змийска отрова;

спи ми и злобата — не ще я отровя —

и дните си минали не мога да върна.

 

Но всяка нощ нова си маска чертая,

и денем под нея от страх се прикривам,

и спомена тайно в сърце си заривам —

и вече коя съм — самичка незная.

 

И мисля: към гроба ме старост затласка —

на моя дух грохнал дойде ли смъртта?

Когато за път ще ме вземе и тя —

кого ще намери под смъртната маска?