Васил Попович
Гроза

В Балкана грозно вятър повява,

гъста дубрава шуми;

стани, юначе, небо стъмнява —

нощем ще страшно гърми!

 

По мътно небе облаци бурни

ходят на гибел и смърт.

И страшно бие вятър в стръмнини,

горските звери ревът.

 

В прозорци слаби буря се вижда,

книги съдрани на зло,

какво ще патим, Бог то предвижда,

той да обърне в добро.

 

От гора слезват люти хайдути,

скоро ще мръкне съвсем.

По небо фъркат вещици злобни,

сочат добича тук-там.

 

Стани ми, синко, Бог да ни пази,

той ни е защита сега.

От чужди ръце, кървави врази,

да не им станем гозба?

 

Векъти кротък, стига си дремал,

не ли си доста доспал.

Напразно чекаш, ти си дочекал, —

меня ми вече додя!

 

Стани ми, синко, ставай, юначе,

с бащина бъди душа, —

стори си сърце, буря ще вече,

скоро да падне с гроза!

 

Стани на помощ, Бог да тя води

в честна съдбина напред,

където стъпиш — с тебя да ходи

твойта към него любов.

 

На него слагай твойте надежди,

той ти е, синко, пазач.

В години стари, в мъки и стражди,

в черни минути и плач!

 

А ти за мене една избава,

една надежда си ти!

Стани — де, синко, ето стъмнява…

Чуваш ли? Гърмел ехти!

 

В Балкана грозна буря завива,

вещици страшно пищят…

То буря стигна, с буря хайдути

тръскат добича на всяд…

 

Ти ставай, сине, час ти доди!

Бурна година случи,

вдовицо клето, твойте невзгоди, —

синко ти мъртъв лежи!

 

Що злобна била й твойта съдбина,

в къщи просветил… там гърми.

А глас извика: тук ще си двама,

синко да леко лежим!