Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарски замък (11)
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Аз обичам своя стих,

лъчезарен и прозрачен —

ту ласкателен и тих,

ту язвителен и мрачен.

 

Аз обичам свойте рими и куплети, и строения,

свойте рицарски полети и разгулни настроения.

 

Моят стих е като камък —

горд и хладен, и суров,

ту опасен като пламък

и препълнен със любов.

 

В него има много младост, слънце, музика и ласки,

много горести и радост, много трепети и краски!

Цар на сенките незрими,

пълен с бури и затишия,

аз обичам свойте рими

и разгулни игростишия.

2

Безоблачно утро гората прегърна —

гората зашушна в пророчески блен…

И трепетно слънце неволно разгърна

лазурната дреха на пролетен ден.

 

Зашушнаха вейки и блатна тръстика,

потрепнаха сочни прохладни лъки

и нейде далеко тревожно заблика

тревожния ромон на будни реки.

 

И аз се събуждам и чезна понесен —

подобен на слънце из тъмни зори,

и аз се събуждам — и моята песен

подхванаха бури и будни гори.

 

Безоблачно утро гората запали —

гората зашушна в пророчески блен:

че аз съм пустинник със нови скрижали,

че аз съм пророка на южния ден.

3

В нерадостния устрем на живота

и в делничния грохот на света,

изкупил сам и кръста, и Голгота,

аз дойдох из сърцето на нощта —

и в моя дух небето притаява

безоблачната своя чистота —

че аз съм жрец, обречен да дарява

съкровища и билки, и цветя.

 

И много дни преминаха в тревога,

и много тъмни нощи — без луна,

но аз открих и слънцето, и бога

и казах сам: "Да бъде светлина!"

 

И не един пред моя лик премина

с язвителния взор на сатана —

че аз съм дух, запален из пустиня,

и камен град, издигнат в планина

4

От изток ида аз — гадател и пророк —

безгрижен, величав и светъл като бог.

Сърцето ми гори през ден и тъмнина:

— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

 

На всички ветрове стихията събрах

и моята душа не знае що е страх:

аз паля градове и вея ведрина:

— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

 

В безоблачната шир на мировия храм

аз бога поругах и тайната му знам —

и тайната ми грей над всички времена:

— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

 

От изток ида аз със бурите на ден

и слънцето гори запалено от мен —

и слънцето гори с безумна светлина:

— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

5

Аз нося сърцето на плаха и нежна девица

и страшния присмех на демон коварно-жесток.

В душата ми крее копнежа по синята птица

и светлата вяра на черния земен пророк.

 

Притискат ме мълком стените на хладна тъмница

и странно се смее над кулата лунния рог;

но моята песен е бяла весталка и жрица

и в моята кръв се кикоти разблудният бог.

 

Ще бъда обвързан в железни и хладни вериги,

ще бъда подхвърлен в тъмите на мрачен затвор,

но пак ще ми пеят разбудени, волни авлиги.

И аз ще ликувам в мечтателна радост унесен —

в престъпната дреха на слава и вечен позор,

но пак ще се чуе из бездните моята пеоен.

6

Непристъпни са моите замъци,

непристъпна е мойта душа.

Аз се раждам сред бури и пламъци,

аз не греша.

 

Като слънце живея в лазурите

на покрова безоблачно син.

Аз съм бодър владетел на бурите,

аз съм един.

 

В моя устрем се късат пределите,

моят храм е безбрежно широк,

Аз съм светъл вестител на смелите,

аз съм пророк.

7

В сърцето си аз крия черни рани,

запалени от делничния шум;

в душата си аз крия урагани —

размирие вещае моят друм.

И в трепета на всяка моя песен

играе лъч от румения ден.

Аз рицар съм над рицари понесен,

аз пленник съм, от слънцето пленен!

Самичък раб на сенките вечерни —

аз озарявам болните гори,

самичък син на горестите черни —

аз обещавам пролетни зари.

И в трепета на всяка моя рана

играе лъч от светли чудеса.

Аз удар съм на пролетна камбана,

аз облак съм от бури и роса!

8

Аз съм вечната лъжа световна —

никой мойте пътища не знай…

………………………

Аз съм без начало и без край…

Димчо Дебелянов

 

 

Аз съм светъл час и утринна прохлада,

аз съм вечер и погаснала заря.

Моят дух ликува, пей и страда,

моят дух — че аз живея и горя,

 

Аз отричам слънцето и бога, и небето —

и приемам ги в един и същи час.

Аз съм пълен с тишина и буря във сърцето,

аз съм тление и страст.

 

И невинен като пролет безотечна,

преминавам в лято, есен и — тъжа…

Аз съм истината, истината вековечна,

аз съм чудната лъжа!

9

Напред и все напред, без страх и колебания,

чрез бури и мъгла, по слънце и по мраз —

безстрашен патриарх на своите желания

и винаги герой на всяка своя власт.

 

И винаги герой, и раб на всяка страст,

поклонник и пророк на вечните гадания,

за всеки божек — дом, за всяка птица — храст,

че аз съм роден брат на земните страдания.

 

И странник за света — от всички поруган,

и странник за света — безбожно прикован,

от своята скала аз гордо ще запея —

 

че мойта скръб е жар и мойта радост — плам,

че аз съм всемогъщ, макар и вечно сам,

и в моя дух гори духът на Прометея.

10

Свещена пролет погледа ми мрежи,

фъртуна дреме в моите гърди;

през мене лъхнат утрините свежи,

през мене греят късните звезди.

И в люлката на сферите безбрежни

аз тайната на всеки трепет чух —

че в устрема на пътища метежни

великий Пан лелее моя дух.

 

И зная аз, че няма мир за мене,

но и не търся мир посред света.

И в тъмний път на вяра и съмнение

аз раб съм на незнайна красота.

В сърцето ми предвечно слънце грее,

аз ключа съм на всички чудеса:

честит е, който може да живее

под мойте безбрежни небеса!

Край
Читателите на „Себепоклонник“ са прочели и: