Серия
Рицарски замък (4)
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Източник
Словото

1

Събуди ме в прохладните утрини, майко —

в несъбудени ранни зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните сини гори!

 

И понесъл тъгата на тъмни пустини,

превъзмогнал кошмари и сън,

да послушам пробудните цветени градини

и съзвучния сребърен звън.

 

И забравен от бога на всички небета —

като лодка по тъмни води —

да погледам далечните родни полета

и земята на мойте деди.

 

Събуди ме в прохладните утрини, майко —

в несъбуден рани зори:

искам слънцето, слънцето светло да видя

и далечните родни гори!

2

Аз искам да съм пролет сред пролетите млади

и ручей бистрошумен от бисер и сълзи —

и кротко да целувам крайбрежните ливади,

и мълком да копнея по белите брези.

 

И езеро да бъда — та в мен да се оглежда

лазурната безбрежност на ведри небеса,

и привечер върбата над мене да навежда,

натегнала от скърби, разплетена коса.

 

Аз искам да съм ручей — и мене да жадуват

през пролет и през есен тревите от брега,

и лодки от желания в водите ми да плуват…

Аз искам да съм вечност сред вечната тъга!

3

В прозорците ми слънцето звъни

и веселият ден ме кротко буди.

По стаята се гонят светлини,

като крила от бели пеперуди.

Отдавна жива пролет е навън

и птица пее в ширните простори,

и аз лежа без радост и без сън,

и няма кой вратата да отвори.

 

Печална майко, мълком приближи

и поведи ме тихичко и леко,

заветната си дума ми кажи

и изпрати ме нейде надалеко —

аз страдам тук и мъка ми тежи —

и в мъката унивам и се губя,

а искал бих — сред правда и лъжи —

безумно да презирам и да любя.

 

И може би в язвителния хор

от крясъци, затишие и глуми

аз ще изпитам всеки срещнат взор

и ще открия непознати друми;

а може би безумно устремен,

като развързан пленник из тъмница,

ще превъзмогна всеки земен плен

и ще настигна свойта синя птица.

4

Нощ тъмна несетно припада,

замира и глъхне брега

и лъхне от запад прохлада

и вечерна топла тъга.

 

Аз чезна в мъглите вечерни

край сънните речни върби

и — рожба на горести черни —

душата ми горко скърби.

 

Тя страда и кротко лелее

миражи на пролетен блен —

че слънцето бавно гаснее,

а с него и белия ден.

5

Загадъчни и тъмни отхождат часовете

и всяка нощ се вие от жертвеници дим —

и винаги двамина — със жертви на ръцете —

ний страдаме до болка и в болка се топим.

 

И винаги двамина — самотност и неволя —

по стъпките ни никне неверие и страх;

но аз отдавна вече забравих да се моля,

посипал боговете с проклятия и прах.

6

Денят бледнее бавно и умира —

отпущат се натегнали криле;

и пада нощ — и пада — и замира —

и чезне татък в пустото поле…

И пак един, поглеждам към небето:

безбрежие и сенки, и лъчи… —

и питам аз, а тръпне ми сърцето,

сърцето тръпне — вечний бог мълчи…

 

На късна нощ затишието пада,

повяват бавно сънни ветрове.

И някой дух потиснат в мене страда,

и някой ме из тъмний край зове…

И целий мир се и моя дух прелива:

аз извор съм — и тъмен, и дълбок —

и питам се задъхан и измъчен:

Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?

7

Зората напоява безбрежията ведри

и бисерна позлата по склоновете ръси.

В предутринна прохлада полето се разведри,

полето се разведри и губери разтърси.

 

Спокойно се люлеят натегналите вейки

и пролетна мелодия във трепета им блика.

А колко светла радост по слънчевите грейки,

а колко цветно злато и колко перуника!

 

И, майко, отведи ме наблизо до цветята

и дай ми светло вино от чашките им сини:

аз търся сънен шемет и леглото на полята,

понесъл черна жажда от пясъчни пустини.

8

Градината ми слъне не дочака,

а падна здрач над суша и вода.

И някой в мен мъчително заплака,

и някой в мен безумно зарида…

А може би, че няма да изгреят

на бяло утро светлите зари —

и в мене всички жажди ще изтлеят,

и в мене всеки цвят ще изгори.

 

Но в задуха на свойта безметежност

аз търся пак прохлада и роса —

ах, пейте ми за светлата безбрежност

на ведрите бездънни небеса;

ах, пейте ми за белите чертози

на вечната богиня — Красота, —

и за дъха на румените рози,

покъсани из мойта самота.

Край