Пейо Яворов
На родоските заточеници

…Кипи вълната буйно ядна,

сигнал разбуди шумний ек —

корабът спря и котва падна,

водата плисна в стръмний брег.

 

Какво привлича днес тълпата?

На този бряг защо седи?

Защо със важност на лицата

се стража ред по ред реди?

 

Корабът спря. — Глуми, тесни се

тълпата шумно нанапред

и грубий стотник в яд беси се:

„Назад! Гяури! Мирно, ред!…“

 

Звънят вериги; с гордост хладна

вървят в стена от щикове

на майка вечно клета страдна

най-верните й синове.

 

Нещастни гости!… С шопот странен

ги тях посреща пъстрий сбор

и с любопитство в жар разпален

на тях се впива всеки взор.

 

Крещят заптиите ядливо:

„Чабук!…“ Гърми и хула зла,

пак те — те тихо мълчеливо

вървят с наведени чела.

 

Не, хула тях ги не смущава, —

не са от тоя вече свят, —

презренье хладно отразява

в[ъв] техний поглед свой печат.

 

И в твърдий ход личи съзнанье

на страшний край, но не и страх

при мъки с адско изпитанье

не чу палачът стон от тях!

 

О, мъки! Мъки колко бяха!

А що е турския затвор?

Те жар, желязото търпяха,

търпяха жажда, глад, укор!

 

Кои са те? —

                На север тамо

от този остров има край,

риданье дето чуй се само, —

с тъма покрит е земен рай.

 

Обилност, спорност небесата

даруват щедро там всегда;

просторни, красни са полята —

злато е в всеки ред бръзда…

 

С цветя се кичат долините —

прохлада в тях е с аромат,

велики, дивни планините

зараждат влага благодат.

 

В долчинка всяка бъбли мирно

прохладен бистричък ручей;

заран и вечер вред безспирно

се чуе — птичка сладко пей.

 

Ала… ала пак громко често

разнася вопъл горский ек! —

Живей там племе най-злочесто,

живей в вериги там човек.

 

Не блесна щастье, не и песни

в страна таз райска днес звучат —

вълци вилнеят вредом бесни,

стенанья робски там ечат.

 

Каприз безбожен на съдбата:

под тия светли небеса

е смесен мракът с светлината,

с калта — кристалът — Чудеса!

 

Там кръв, там пот [и] сълзи жежки

в хомот на вечни теглила

се леят; изпитанья тежки

градища мъчат и села.

 

И вред — в горите и в полята,

подига меч тиран-палач,

раздира често небесата

на жертви клети кански плач.

 

Оре, копае, сей орачът,

земята ражда златен дар,

и пак деца му гладни плачат —

на своя труд не е жътвар.

 

В онез просторни чудни паши

овчарят своите овце

без воля кара: „Ах, не наши

са те!“ — въздиша от сърце.

 

Горите девствени прелестни

разбойнически са легла —

кръвници в тях безброй безчестни

напяват песни за тегла.

 

Не с песни сладостни любовни

напролет еква цветний дол, —

момите красни се тъжовни

въздишат с страх в сърдечен бол.

 

Момци левенти — те едните

с умисъл тайна на лица

заглеждат често в планините,

замират в трепет им сърца…

 

И шепнат си: „Не… нищо!… Знаем,

че п а к ще дойде страшен час, —

че в робство веч не щем да траем,

това доказа щем тогаз.“

 

И тез слова — слова опасни —

са плам на младите глави, —

тоз плам в мълнии ще да блясне,

безсърцний свят ще удиви.

 

А таз земя юнашки кърви —

залог за страшната борба —

веч пи; мълнии първи

вестиха новата съдба.

 

За мъст горещите юнаци

вестиха: „Волност или смърт!“

За волност в горските букаци

светът видя ги волно мрат.

 

Зовящи роба да въстава

под напор див от дива сган,

мнозина паднаха, но с слава!

пращайки смърт на вражий стан.

 

В безбройний полк на Караджата

ще влязат те и робский страх

щат сне на роба от душата…

Поклон на святия им прах!

 

А други болни, изранени,

кръвник ги мръсен хвана в плен

и там, в тъмниците студени

на тях се хвърли разярен.

 

Но що са меч, тъмница — вечно,

бесило, клада, храчки, кал

пред тържеството недалечно

на най-свещений идеал?

 

О, нищо, нищо!… Кръвожадни!

Във ваште кървави ръце

недейте мисли да отпадне

тоз, що е с лъвово сърце!

 

Едни, и живи под земята

зарити бяха, пак мъже;

от друга: „Мрем за свободата!“ —

бе вик под грозното въже.

 

„Да мрат на вечно заточенье“ —

за трети каза звярът див,

вседневно всяк да мре в мъченье —

„Да мре! И пак да бъде жив!…“

 

И ето ги на тоз бряг чужди —

брегът на техний общи гроб;

и ето тук в тегла и нужди

ще всеки мре, забравен роб.

 

Сразен и турен в тясна клетка

тъжовен гордия орел,

гледящ през ситната ръшетка

простора, дето е летел,

 

копнее клетий, сам и болен,

с една мечта, с едничък сън:

да би криле разперил волен…

И гледа, гледа се навън.

 

Така и те; далеч оттамо,

където родния език

е днес с едничко слово само:

„Борба! Борба!“ — бунтовен клик;

 

Далеч оттамо, дето можат

за воля волно да умрат,

те тук костите си да сложат,

с мечти за волност ще заспат…

 

Борци! Вам жребий тежък падна:

докрай не дойде вашта мъст,

но вий, деца на майка страдна,

носете гордо своя кръст!

 

Носете го, носете вие

и с него слезте в тъмний гроб,

тогаз венец, венец ще свие

на вас, страдалци, турский роб.

 

И тоз венец не ще увени:

с цветя довечни би ще той

цветята — букви позлатени,

цветя за истински герои.

 

Напред! Носете кръста смело,

напред без страх в голготний път,

след вас воинство стана цело —

мечтата взима жива плът!…