Пейо Яворов
Пред тъмничний зид

Пред мен стои зловещ и хладен,

обрасъл с мъх, тъмничен зид;

ръшат за лъч прозорец жаден,

врата ръждиви… мрачен вид.

 

Стои — свидетел грозен, вечен

на зло, нищожество, разврат;

стои, в проклятия облечен;

стои намръщен, с кръв облят.

 

Стои, немей… и шепна ази:

Да бе ти, зидо, говорил,

какъв ли речник ти пред нази

със думи нови би открил?

 

От теб научил би певеца

за кръвна песен нов език —

по-страшен бил би от свинеца

пророческия негов вик!

 

Стои, немей… и шепна ази:

Да би се, зидо, в миг срутил,

какви картини ти пред нази —

картини адски — би разкрил?

 

Стои скала тъй сред морето

със смърт жестока на гърди,

виси тъй облак на небето

и скрива светлий рой звезди.

 

Ала настане ден уречен,

надвиват бурните вълни,

гранитът пада, с шум увлечен,

в шира безбрежен — глъбини.

 

Настане час и вихрът буден

разгонва облаците с бяс,

звездите светват с блясък чуден,

с лривет обаен гледат нас…

 

Ще дойде ден, и кръв и сълзи

ще блъвне тука камен всяк,

на правий гняв под вихра бързи

ще рухнеш ти — ти, зидо, як!