Теодор Траянов
Горски полъх

Дремливо нашепва уханният полъх,

повял из дълбокия лес,

аз думите слушам, с които се молех

над облачни кули нощес.

 

От тъмния шум на полегнали грани

нечакана тайна узнах,

тук често минавали змейове странни

и моито сънища с тях.

 

Дочувам, че аз съм отколе магьосан

от корен на жадна печал,

че нощем за жертва сърцето си нося

към речния бряг запустял,

 

че търся игрище на черните хали,

на бели змеици легло,

да питам, кога са те устни допряли

със клетва до мойто чело.

 

И с песен разгатвам, което не мога

да кажа на себе дори,

дълбоката радост на смъртна тревога

от вечер до ранни зори.