Теодор Траянов
Лунна балада

Дълбоко в тъмите, далеко в Балкана,

шуми непристъпен, загадъчен лес,

луната възхожда, на сън позована,

луната огрява из пламнала пяна,

луната се носи из спомен злочест.

 

Русалки и вили, отдавнашна прелест,

всред шеметен танец не пеят и днес,

но чудните щерки на пастира Велес

в предсмъртни напеви са скритом заплели

с косите си златни столетния лес.

 

И там, де изгасна последната вила,

синее се извор, заварден с брези,

луната едничка тогаз е изпила

на нейния поглед бездънната сила,

внезапно изгаснал в две сини сълзи.

 

О, девствена бледност, коси позлатени,

тез живи води, де луната лъчи —

два взора, горящи, искри отразени,

два взора неземни, от спомен пленени —

са твоите виждащи сини очи!

 

Два взора облюбват жених ненагледен,

от толкова века на теб обещан,

с избликнали рани, но с поглед победен,

сред битва неравна от тебе изведен,

последен — в рода си, последен — из бран.

 

И поглед загасващ ти шъпне завета

на кръв героична, на славни деди,

слова непреклонни към майка, заклета

на сватбено ложе, плода под сърцето

от люлката още за вожд да реди.

 

О меч на дедите, ти, гневна зеница,

суров чудотворец при яростна сеч,

очаквай витяз, първенец на лъвица,

всесилен да станеш в желана десница,

победа да звънне из твоята реч!

 

О лес златокъдър, над тайни надвесен,

спокойно очаквай грядущите дни,

нетленния огън на меча небесен

и синия поглед в изпятата песен —

ни буря, ни зима не ще затъмни!