Теодор Траянов
Погребение

О мрак полунощен,

всред пъкъл изригнал

небето изгасва,

земята мълчи,

и с писък безумен,

до бога достигнал,

безследно се скъсват

последни лъчи.

 

Дълбоко отмерва

подземна камбана,

и удар след удар

разтърсва тъма, —

о стон безконечен

на пламък и рана,

о звън от сърцето

на майка земя!

 

Из облачни хълми

се свлачат пълчища

към черни дъбрави,

потънали в сняг.

Без сълзи те плачат,

окаяно нищи,

понесли безкраен

покрит саркофаг.

 

И глухо отсичат

отек барабани,

тръби занемяват

дълбоко в нощта,

а удар след удар

отмярва камбана,

сърцето ридае

на майка света.

 

О, рожби, о, жертви

на мъка свещена,

що крие ковчегът

единствена знам!

Не знаете вие,

плачете! — Нетленно

ще спуснете в гроба

най-скъпото вам!

 

Но спрете, безумци,

без бог, без надежда!

Нетленен над гроба

дух властен витай!

О, майко, сурово

заклинай, нареждай!

О, знак на дедите,

на кръст възсияй!

 

Разсветвай, знамение,

сред мрака отвесен,

звезда чудотворна,

разсипвай се в кръст!

Надежда, възгаряй

над край омагесан —

тук кости ридаят

под българска пръст!

 

О, сенки безсмъртни

на жертвена доблест,

тринадесет века

меч огнен спои!

О, слезте, витязи,

от звездната област!

От цяла България

кръвта ви струи!

 

На свойте потомци

вдъхнете отново

божествена вяра

в народа избран,

сърце слънцелико

да бъде готово,

низ път героичен,

за мир и за бран!