Читателски коментари (за „Песента на трите морета “ от Теодор Траянов)

Трудно могат да се намерят думи(предполагам, затова и коментарът ми стана толкова дълъг), които достойно да изразят огромното впечатление, което оказаха върху мен тези стихове на Траянов; впечатление, колкото разтърсващо и вдъхновяващо, толкова и изненадващо, тъй като до съвсем скоро аз не бях и чувал името на този достоен наш поет, а при това дори и първото ми запознаване с него се случи по чиста случайност докато разглеждах творчеството на някои съвременни и класически български поети в интернет. И каква щастлива случайност наистина…

Но да се върнем към стихотворението; стихотворението, както и по-голямата част от творбите на Траянов в тази според мен най-силна негова стихосбирка, „Български балади“, е прекрасен образец за това, какво би трябвало да представлява поезията, а заедно с това е и почти съвършено във всяко отношение: и в изказа, и в подбора на думите, и в благозвучността и мелодиката на ритъма и римата, и в образността и атмосферата на описанията. Според мен единствено Гео Милев е достигнал в някои от своите произведения до подобно ниво на смислово и стилистично съвършенство. Разбира се, и много други наши поети имат твърде добри „попадения“ в своето творчество(и Вазов, и Смирненски, и Дебелянов са дали своя принос към българската и световната литература под формата на немалко на брой завладяващи и докосващи се до висшите внушения на поетическото изкуство шедьоври), но Траянов и Милев далеч надминават всички останали както по обема, така и по качеството на своите трудове, и стават поради своите постижения достойни да бъдат поставени редом с такива таланти като Лермонтов и Тютчев, като Мюлер и Гьоте, в числото, така да кажем, на най-заслужилите световни лирици; в пантеона, за да се изразим малко по-поетично, на най-големите майстори на словото.

Траянов, при това, не само впечатлява със своя финес в мерената реч, но и действително доказва, че българският език е достатъчно богат и лиричен, за да може неговият поет да се мери с всички останали чуждестранни майстори на речта: нещо, в което, допреди да открия неговото творчество, трябва да си призная, че имах известни съмнения.

А в случай, че някой ненормалник седне и да чете този роман, дето съм го написал отгоре, нека също му препоръчам „Среднощният вятър“ и „Песен за лунните шерки“ от стихосбирката „Романтични песни“, както и поемата „Песен на песните“ като едни от най-впечатляващите творения на този несравним по мое мнение поет, от чиито стихове те побиват тръпки и чрез чиито мисли душата ти се докосва до съвършенството на идеала.

Поклон.

И дано думите ми да са били достатъчно красноречиви, за да изразят цялото ми възхищение пред таланта на този човек.