Теодор Траянов
Сред живите лъчи

Аз слънцето днес любя,

безкрайния му взор,

с вълните пак се губя

на чистия простор,

в свободната омая

на чист изкупен път,

душа ше стихне, зная,

там скърби не горят!

 

О, хубост ненагледна

на живите лъчи,

как искам да прогледна

и с моите очи!

Но нещо се въззима

из спомени, далеч,

на болка нелечима

неказаната реч!

 

Снове край мене нещо,

с душа и кръв от мен,

дали скръбта гореща

на мъртви — ден по ден,

влетели в нощи тъмни

сред зимни ледове,

или в грядуще стръмно,

надвиснало над бездна,

ликува пак съдбата

над волята железна,

простира с гняв в ръката

и своя роб зове?

 

Ден светъл на душата,

грей с живите лъчи,

на земний сън словата

в стиха ми излъчи!