Теодор Траянов
Призрак

Тук призрака на твойта алчна радост

у мойта скръб наново потопи,

упойката на непозната сладост

налей в душата, нека тя заспи.

 

Възлез, жена, макар душа да стене,

в смъртта й ти насита потърси,

тогаз вземи на мраморни колене

главата ми и шемет поръси!

 

Сложи над нас горящ венец от тръне

и любовта безумна увенчай,

и може би небето ще отгъне

затулен кът, де утрото играй.

 

А може би в блаженствата си щедри

животът цял за миг да изгори,

и в красота порочна, знойнобедра,

телата ни смъртта да претвори!