Теодор Траянов
Обречени

Ти тръгваш пак, но нямаш вяра в себе,

тъй тежки са среднощните весла,

ти тръгваш пак, сърце в сърце погреба

в едничък миг и радост, и тегла.

 

Пресъхналите ни очи изказват,

че тайна свързала е наште дни,

че всичко в нас все късат и разрязват

на странна обич ледните вълни.

 

Ти тръгваш пак, но необхванат усет

с роса замрежва взора ни студен!

А зноен спомен черний цвят покруси,

от зла ръка в сърцата посаден!

 

Ще цъфне огнен цвят от черний корен,

под зноя нов ще чезнат скръб и мраз!

Ти тръгваш пак, но погледът покорен

не шепне ли: О, сили нямам аз!