Тодор Костадинов
Влюбени мечета

В преспите снежни играеха

две влюбени малки мечета,

те все още не знаеха

как ще се стовари небето.

 

Усмихнати, весели те мечтаеха

една съдба как ще делят,

във себе си те не дерзаеха —

в своята обич невинно летят.

 

Красиво оцапани от снегът

и бели като него в душите,

много далеч се чува гласът,

когато в тях ги няма сълзите.

 

Тъй невинни — толкова сладки,

от човешката злоба далеч —

опознали всички нападки,

но злото разбили със меч.

 

И два силуета подскачат

в красиво кристалния сняг,

на шега те се закачат

и нямат никакъв враг.

 

Детското в себе си те

върнали с искрена любов,

споделена обич — едно сърце,

далеч от този свят суров.

* * *

Истинското щастие е кратко —

съдбата бързо го отнема.

Споделена ОБИЧ — тъй сладко,

но бързо болката го превзема.

 

И тези мечета след време

сенки ще бъдат в снега разтопен.

И всяко ще носи своето бреме

разделени в свят жесток и студен.