Джордж Байрон
Строфи, съчинени по време на буря

Студен е Вихърът в нощта,

де Пинд се извишава.

С потоци яростна вода

небето отмъщава.

 

Водач ний нямаме със нас,

надежда не остана.

И светне ли се — виждам аз

навред златиста пяна.

 

Да бе там хижичка поне,

което зърнах горе,

как спрели бихме ний — но не!

Било то гроб съборен.

 

Дочувам повик уморен

сред водната лавина.

Другарят ми зове до мен

далечната родина.

 

В миг изстрел! Пак!… Какво е туй?

За нас ли да подскаже?

Наблизо някой да ни чуй,

подслон да ни покаже?

 

Но кой в такава нощ би смял

да търси път опасен?

Кой чул би нашия сигнал

сред грохота ужасен?

 

Та всеки ще се двоуми,

дори в земя позната,

и ще помисли, че гърми

разбойник в планината…

 

А тук бучи, фучи, ръмжи

вред вятърът бездомен —

и все пак още ме държи

един-едничък спомен,

 

дорде се блъскаме без път

край пропасти отвесни,

доде стихиите реват,

о, Флоренс мила, де си?

 

Дано не си в морето пак,

отдавна ти отплува!

Дано над мене само в мрак

вихрушка да бушува!

 

Сироко духаше от юг,

простих се с твоите устни,

а корабът със скърцащ звук

по път пенлив се впусна.

 

И на Испания брега

той стигнал е със дните,

че тежко би било сега

да страдаш сред вълните,

 

и както тук, в тъма и страх,

пак моят дух се връща

в ония дни на волен смях

и волен, те прегръща,

 

дали над бялата стена

сега не се навеждаш —

цял Кадис е във светлина —

и залива поглеждаш,

 

и виждаш островите тук,

и пясъка пак галиш,

усмихваш се на всеки друг,

за мен с въздишка жалиш?

 

А щом ти кажат в тоя час,

че пак си побледняла,

че скръб те мъчи с тайна власт,

сълза че си проляла —

 

отблъскваш с весело лице

шегите ми нескромни

и неусетно спомняш все

тоз, който ще те помни.

 

Така, макар далеч от теб,

през тъмни небосклони,

през планини и бяс свиреп

душата ми те гони.

 

1809