Иван Йончев
Българката-майка

Единствен имам сина по бранните полета.

Къде е той сега и как е аз не знам,

но моята душа от скръб не е обзета —

по него да заплача било би ме срам.

 

Защото зная аз какво се дълг нарича

към майка — Родина, що значи родна чест…

О, нека плаче таз, що своя син обича

по-силно от рода си, тя нека плаче днес.

 

А аз скръбта си горка с радост ще заменя —

щастлива, че отгледах смел и храбър син,

син, който брани гордо земята си рождена…

Аз няма да заплача, макар че е един!

 

И чуя ли, че е загинал във борбата,

в жестоката борба със подлий враг — тогаз

смирено ще целуна на родний край земята.

И… може би… тогава заплакала бих аз!