Константин Величков
XV. Цецилия Метела

Кажи ми, о, Цецилия Метела,

с тъга ли в гроба смисляш оня ден,

кога видя с държава една цела

и паметника своя разрушен?

 

Таз самотия не ли те пленява?

Кога духът ти волно тук лети,

не е ли мило теб, че не смущава

шум никой твоите девствени мечти?

 

С досада често не ли си казвала,

когато на тълпата си слушала

как тук е текъл шумният порой:

 

Защо човеку трябва да умира,

кога от света живий не намира

и в гроба даже истински покой?