Константин Величков
XXIX. Не съм твой син…

Не съм твой син, Византийо, но сявга,

когато мина покрай тез места,

де твойта мощ ликувала е нявга,

неволно падам в горестна тъга.

 

Пак две морета сливат тук вълни си

и с светъл шум оглашат твоя бряг;

но дворци не красят го. Кипариси

днес там стърчат над грозен пущиняк.

 

Пет века! И съдбата не менява

жестокий жребий, с който те сломи.

Щом нощ настъпи, кесар някой става

 

из съсипните тъжни може би,

но всуе вестта блага ожидава

и с плач се връща в гроба си да спи.