Димитър Бояджиев
С дълбока нежност…

С дълбока нежност стискам ти ръцете,

целувам пръстите ти — и не знам

дали е диган на земята храм,

където тъй да любят боговете —

тъй както аз те любя, о жена,

сияние във мойта тъмнина.

 

Като жътвар, причезнал за почивка,

достигнах морен гостолюбни праг

на твоя дом — във привечерни мрак

на скъден ден. С чарующа усмивка

разтвори ти заключени врати —

като бездомник клет ме приюти.

 

И сетне без почуда ти погледна

внезапните нечакани сълзи,

които гордостта ми не смрази,

склонена, без учудване, но бледна,

видя ти, в своите ръце ме впи

и жадно топлите сълзи изпи.

 

С приветни думи на утеха нежна

ти тихо ми душата просветли,

и дълго моето лице гали

с ръка внимателна и белоснежна…

Не помня — казах ли ти нещо аз?

Не помня — може би ридах без глас.

 

С дълбока нежност гледам те в очите,

целувам ти ръцете — и тъжа,

че може би в безплодната лъжа

на думите, тъй бледни, тъй изтрити,

ти няма да откриеш, о жена,

как аз те любя в мойта тъмнина!