Петя Дубарова
Тъмни улици…

Тъмни улици мрачно снагите си вият

и се сплитат на възел — замръзнал площад.

Цяла нощ ветрове настървено се бият

върху синята плът на студения град.

 

Боси стълбове, голи чешми осълзени,

побеснели от болка и ужас липи.

А далече, зад хиляди златни недели

ляга лятото в нечии длани да спи.

 

А далече, зад съботи нежнолилави

блика пак лунапарк топлодъхав неон.

И дървета край него, зелени и здрави,

стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.

 

И на трите сезона студеното рамо

ще разбия с ръце на парчета от лед.

Аз не ще се оставя на времето само

да ме носи през дни, ту назад, ту напред.

 

Ще попадам в червено море от контролни

и сама ще достигам най-светлия бряг,

и със длани от студ зачервени и болни

ще рисувам аз лято в ронливия сняг.

 

И запазила свойта момичешка вяра,

ще достигна на лятото синята жар —

там, където ме чака добър като гара

моят малък неонов добър лунапарк.