Петя Дубарова
Ела сега

Нагази голо лятото в морето.

Изхвърли всички мъртви водорасли.

Разстла нов пясък в дъното, където

седефите като деца са расли.

Изопна фарът мъжкото си тяло

и някакво желание се пукна

в окото му от блясък натежало…

. . . . . . . . .

С внезапен скок към дъното се мятам.

Гребат вода ръцете ми изкусни.

И сякаш дишам под водата

с амфибийни гърди, с делфински устни.

Под мен зелени кръгове светлеят,

но пулса ми нагоре се катери.

Пристанища в минор сиренно пеят.

От техните разтворени артерии

тече мазут, изтича смърт в морето.

Плачи ти, лято — бъдещо сираче!

Ела сега, спасителю поете,

не с лист и молив, не за да заплачем!

(Как лесно е да плачеш върху листа!)

Побързай, братко! Да заключим нека

отровата и силата нечиста,

която е обхванала човека!…