Радой Ралин
Балада за семейния портрет

След няколко дневно пътуване

в градеца бе спряла частта.

Ний търсихме кът за нощуване,

че беше студена нощта.

 

Тъй крачихме морни в безкрайната

не улица — развалина,

залутани в необичайната

и чужда за нас тишина.

 

Наоколо — всичко съборено,

едничък дом само спасен.

Вратата му леко притворена,

стоборът — едва прикрепен.

 

Запалихме лампичка газена.

Накладохме огън в пещта.

И гледаме — как е запазено!

На място са всички неща:

 

столовете сламени, плетени,

бюфетът с кристални стъкла…

А стаите — чисти, пометени,

постлани и двете легла.

 

Два бронзови стари светилника

изпъкват въз белия зид.

Отдолу им цъка будилникът,

от снощи навярно навит.

 

На мивката — пълни са каните,

на място са всички неща.

Еднички ги няма стопаните.

Къде са отишли в нощта?

 

Как цялата къща оставили

и тръгнали после на път?

Защо в бързината забравили

веднъж да ударят ключът?

 

Къде са? Ний в мрака се взираме —

отникъде няма ответ.

И после случайно съзираме

венчалния техен портрет.

 

Тя — в бяло облечена цялата.

Той — с фрак и висока яка.

Как нежно е хванал той бялата

свенлива моминска ръка.

 

Тя гледа в земята. Смутена е.

Не смее да вдигне очи.

Той с видимо нежно вълнение

след нея върви и мълчи.

 

Тук, в тая квартира са свили те

семейното свое гнездо

и първата снимка с венчилото

е радвала техния дом.

 

От никого още немразени,

непомнили тягостни дни.

Били са те сякаш запазени

с портрета от всички злини.

 

В живота се слънчев унесени,

сами не усетили как

войната страхотно надвесена

дошла и до техния праг.

 

Градецът изтръпнал във паника

след своя следобеден сън.

Забили камбаните в заника

и хукнало всичко навън.

 

Съпрузите, горко разплакани,

прегърнали свойто дете —

и — нямало време за чакане,

побягнали също и те!

 

Те всичко, те всичко оставили

и тръгнали после със плач.

Дори и портрета забравили.

Останал портретът-пазач.

 

Тук битката с дни продължавала…

Изригвала с трясък пръстта.

Тук двете страни се сражавали

свирепо за всяка врата.

 

На пепел тук сградите станали.

Градецът бил цял разрушен.

Пожари градецът обхванали —

домът си останал спасен…

 

Щастливо успял да дочака той

и сетния сепнат картеч.

Напред продължила атаката,

придвижил се фронтът далеч.

 

В дома тук войници преспивали

от влязлата чужда войска.

И кротки, добри си отивали,

без нищо да барнат с ръка.

 

След битката грозна, решителна

били настървени и зли,

те идвали тук отмъстителни,

в дома те за плячка дошли.

 

Тършували, мрачно се взирали

на стаите в глухия здрач

и после случайно съзирали —

насреща: портретът-пазач!

 

И дълго в портрета се вглеждали,

портрета докосвали с пръст,

главите се после навеждали,

забравяли всякаква мъст.

 

И чистили, пълнили каните,

помитали пода навред,

когато се върнат стопаните,

да бъде пак всичко наред.

 

Часовника после навивали,

преспивали. Още в зори

те кротки, добри си отивали,

в очите със сълзи дори.

 

— — —

 

Часовникът звънна дванаесе,

подсети ни: трябва да спим,

че утре от съмнало, знае се,

отново на бой ще вървим.

 

Но как да заспиш ти, когато си

обхванат от мисли безброй.

А всеки бе спомнил в тъгата си

домашния свиден покой.

 

Я, слушай, как чезнат въздишките,

как всичко затихва за миг

и как по лицата войнишките

минава неясен светлик.

 

Че водихме ние сражения,

че трупове газехме с крак,

че бихме врага с настървение,

но хора останахме пак.

 

1945, 1952