Радой Ралин
Смяна

По пътя се връщат разбитите части.

Отиваме ние на тяхното място.

Наоколо мрак. Като рог е нощта

и само ботушите шляпат в калта.

Без поздрав, без глас отминаваме ние.

Ще стигнем в зори. В зори ще се бием.

 

А някой там дълго-предълго запял.

Ей, друже, защо ни е твоята жал?

Подхванеш, а думите в гърлото спират.

Не думи, а сълзи в очите напират.

Вървиш и съзираш през сълзи в нощта

далечни и близки, любими неща.

… Задухва пак вятър… И ето го Сливен.

Над него баирите бдят мълчаливо.

А вкъщи е мама… кукува сама,

теши се със моите стари писма.

Ах, нашият Сливен. Тук раснах, пораснах

на моето време с мечти опасни.

Тук нашата светла идея разбрах

и крепнех чрез нея, и с нея горях.

Еднаж ли из нашите крайни квартали

събрани другари сме гласно мечтали

за „първата схватка“, за „сетния бой“,

за нашата победа, за нашия строй…

А колко загинаха, колко измряха?

Редиците наши съвсем оредяха…

Борбата мечтите ни осъществи.

Врагът е пред тебе. Ти само върви!

Върви за мечтите от нас доживени,

върви, знамената пред нас са развени.

Не гледай калта, тъмнината, нощта,

със тебе са всички любими неща.

Макар и наведени, нека да пеем.

Разбитите връщат се, ний ще успеем.

 

Наоколо мрак. Като рог е нощта.

И шляпат, и шляпат ботуши в калта.

По пътя се връщат разбитите части,

отиваме ние на тяхното място.

 

1949