Радой Ралин
Спомен

Под зимния навъсен небосклон,

през пустите унгарски градове

по цели дни вървяхме ние…

Онези януарски студове

и нашият разкъсан ешелон.

 

Враждебно блъска вятърът насрещен.

Исус Христос — от всеки кръстопът!

Не дойде никой друг да ни посрещне,

за добър час ръка да ни помаха…

Тук хората, по къщите си скрити,

за вратите

надзъртаха подире ни в уплаха.

 

Не ни помаха никой отдалече с ръка!

Защо, защо от нас се всеки крие,

нали сега сме ние

освободителна войска?

 

Но в тези селища невъодушевени,

без старци, без жени и без деца

ний виждахме

тук-там по улиците накачени

червени, много малки знаменца.

 

О, плахите червени знаменца!

Те боязливо в тоя студ трептяха

и ний към тях извръщахме лица,

щастливо нашите сърца туптяха:

Живееха наблизо комунисти.

 

Къде са те? Защо сега ги няма?

Завода си затрупан ли разчистват,

в кметството ли цяла нощ не спят

и пак въпросът си остава нерешен,

ще има ли за хората обяд

през следващия ден?

 

Къде са да ги срещнем, да ги спрем,

ръцете им да стиснем,

кураж да им дадем!

 

А чакаше ни път и неизвестност…

Тепърва всичко ставаше война

и в нея — не идеала другата страна.

Но в пътя ни безкрайно дълъг, тежък,

но в пътя ни, затрупан в сняг, блестяха

мъничката червени знаменца!

 

Но можехме ли всичко да обясним?

ний вярвахме,

ний бяхме млади.

За нас

по-важно бе да вървим.

 

1948