Христо Смирненски
Руския Прометей

Аз много огън хвърлих по земята!

Разкъсах хиляди слънца

и с размаха на дързост непозната

запалих робските сърца

със урагани от искри…

Като грамаден фар на свободата,

изправен пред великий вход

на новия живот, душата ми гори —

душата на един велик народ!

С виелици от огнени звезди

поръсих земните гърди,

със гръм раздрах аз черните завеси

сред храма на вековните заблуди

и мълния далеч, далеч разнесе

божествен пламък за милиони люде.

Москва пламти. Берлин буботи,

Париж облян е в странен блясък,

под Лондон глух подземен трясък

отронва тежките си ноти,

от Ню Йорк чак до Атлантика,

надлъж над земната снага

прострях рубинена дъга;

вълни от пламъци тя блика

и водопади от искри се сипят

над Индия и над Египет…

Гори, гори земята,

навред аз хвърлих огъня на свободата!

 

А там на Олимп в златния си трон,

с човешки черепи скрепен,

изтръпна, Зевсе, ти.

Нечакан ужас те смути

и в буйно пламналия небосклон

отправи поглед разгневен.

И ето, Олимп се разтресе

от мълнии и страшен грохот,

орляк от черни птици се понесе

в злокобен смъртен поход —

безумний гняв на боговете!…

Разкъса, Зевсе, моите меса

във пристъпи свирепи

и белий сняг на недогледни степи

обагри кървава роса.

Но бурята на твоя гняв велик

бе немощна пред мен

и огъня свещен

пламтеше все по-буйно всеки миг

и ето, злоба пак те облада,

и ето, в своя зъл копнеж

поиска да ме оковеш

със хладните вериги на глада.

 

При Волга твоята сестра — смъртта —

надвеси черното крило

и в окървавеното ми тело

заби студените си нокте тя.

О, Зевсе, златен бог на боговете,

напразно си простираш ти ръцете

и ме поглеждаш с кикот глух.

Бесней в безумие, бесней!

С какво ще угасиш ти моя дух —

духът на новий Прометей?

Отнет е огъня на мойта власт,

разкъсани са черните окови

и твърд и горд стоя изправен аз,

като настръхнал огнен колос,

и пръскам пурпурни огньове

от полюс чак до полюс.

 

Гори, гори земята —

навред аз хвърлих огъня на свободата!

И в онзи час, когато

сърце ти ужаса ще вледени,

когато стигнат Олимп бурните вълни,

вълни от робските души,

които ти от светлина лиши —

о, Зевсе, вожд на златни божества,

ще приведеш смирено ти глава,

и сгромолясан ще те видя аз

от трона на престъпната ти власт!

«Червен смях», 1 май 1922