Христо Смирненски
Копнеж

Аз искам тихичко да отзвъни

прощалният камбанен звън

и пролетният светъл сън

да погребем в неведоми страни

под мрамора на вечната разлъка.

 

И разпилял златистия прашец

на утринните си мечти,

в среднощ край вашите врати

да мина бледен като чужденец,

усмихнал се през тъмната си мъка.

 

Над мене нивга вишните с привет

и тиха скръб да не шумят.

И месецът над моя път

да не възпре загадъчен и блед,

посребрил ярко спомена за теб.

 

И там — край мраморния саркофаг

на развенчаните мечти

последен цвят да прецъфти

и нека с ужаса на вечен мрак

да ме целуне моя черен жребий.