Христо Смирненски
Това е улицата…

Това е улицата — улицата многолюдна,

която киска се и плаче

чрез хилядите минувачи,

която с гръм чете поемата си чудна,

де всеки стих е кървава бразда,

написана с длетото на труда

по черний мрамор на неволите човешки —

това е улицата, в чийто вик

заслушва се живота многолик

и шеметен повлича пак оковите си тежки…

 

В зори през теменужен здрач и бодра нега,

в гълъбоцветен прах на пладне

или сред сенките грамадни,

които бавно вечерта раздипля и протега:

на улицата все таз суета трещи,

там многохилядно сърце все тъй тупти,

преплитат се далечен звън и грохот близък,

гърмежи, врява, трясък, вой и смях,

и делничност, посипана със прах,

и вечна грижовност, удавена в железен писък!

 

Това е улицата! Толкоз немощна изглежда

и толкоз много търпелива!…

Но щом сред свойта скука сива

възсепне се и огнепурпурна одежда

наметне върху каменните си плещи,

щом бурята завий, затътне, заплющи —

о, в бездните на мрачни кръгозори

звездите спират своя вечен път,

и, притаен, заслушва се светът:

— Това е улицата, улицата днес говори!

«Червен смях», 24 ноември 1921