Христо Смирненски
Сенки

1

Не бяха цъфнали, не бяха още

те — белоснежните цветя

на любовта,

и дълги дни, и дълги нощи

очакваха да

мине тя.

 

Но дойде есен златодреха,

не мина тя, не дойде тя

и в самота

през скръбна привечер умреха

те — нецъфтелите цветя.

2

Порутен храм в забрава тежка тъне,

разбит кумир край гръмнат дъб,

стени обрасли в бурени и тръне,

наоколо пустош, пустош и сън е…

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне спомен скъп.

 

Уж ден, а мрак е непрогледен,

из него демон зъл цари

и съска там смехът му леден,

а аз вървя кат призрак бледен.

Отпред гори и канари,

отпред пътеки без зари…

 

Цветя посадих, а събрах коприва,

отърсих истини — навред лъжи;

любов разпръсвам — злоба ме облива,

запаля свещ — тъма ме пак обвива…

Глава тежи, душа тъжи —

душа ми кой ще освежи?…