Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2008)

Публикуван в сп. Летописи, IV, кн. 6, април 1903, с. 121–123, с подзаглавие „Легенда“ и подпис Елин Пелин. „Старият Чумак“ е разказвачът и в легендата „Самодивските скали“, публикувана в същото списание шест месеца по-рано. Според разкази на близки на Елин Пелин той пращал „Проклетисаната гора“ преди това да се публикува в сп. Ново време, но Дим. Благоев отхвърлил разказа.

 

 

Издание:

Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906

Редактор: Светла Гюрова

Издателство „Български писател“, 1972 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Старият Чумак прекъсна песента си и се замисли.

До него, върху седефената дръжка на шишенето му, лежеше застрелян орел с разперени криле, с окървавена перушина, с изцъклени кръгли очи, отправени към небесата.

— Ето, това е проклетисаната гора — посочи с ръка старият ловец към разлатия дол на планината. Пред очите ни като гробище на някакви незнайни исполини лежеше печална и мъртва гора. Редом една до друга там стояха като вцепенени грамадните снаги на вековни буки, обелени и побелели от дъждове и пек, с широко разперени и изпочупени клонове, със сломени върхове, без листа, без гнезда, без птици, без живот и без гордост.

Под тях коприва и бурен до колени, без диря от човешки крак. Всичко над тая мъртва гора, по стръмния склон на планината, блещи като змей стремителен и пенлив поток, скача лудо по канарите и щом настъпи зловещата гора, сякаш по силата на някаква си грозна клетва, изчезва тайнствено и нямо под земята, за да избликне свободно и шумно далеко от това проклето място, осъдено на вечна скръб и немота. Зелени и хубави гори наоколо презрително странят и вдигат гъсти върше към царствените планински върхове.

Много е патил старият Чумак и много знае. И облегна се на лакът той, пусна замислен поглед надолу и бавно почна да разказва:

— В народа не живеят вече старински приказки и песни за подвизи и слава, за юнаци с огнени сърца. Из зелените планински морави избягаха вече немирни самодиви. И тънките бялопрозирни мъгли, що в изгрев слънце чезнат над лесовете, не са вече вълшебните одежди, що покриват моминските им тела. Изселиха се из бистрите горски реки златокосите русалки и младите овчари, в които се влюбваха немирните горски вили, спокойно вече си нощуват в планините и медните им кавали не огласяват със страстни и задушевни звуци тъмните усои. Огнени змейове не тряскат вече в грозните градобойни облаци. Златолюспа змеица не намира вече достойни за любов селските момци. Незнайна и проклета вещица е пратила на земята черна неволя, та мълком да изреже светлите крила на фантазията, да разкъса ръждивите вериги на човешкия ум и под тежък камък да потисне стремителния и гордия човешки Дух.

Човекът стана най-жалък роб на дребнави нужди.

А бог, що даде страстните вълнения на любовта, що пална слънцето и хвърли тайнствен нощен мрак, създаде волната воля и я подари на човекът. Но той се показа недостоен за великия дар на бога и в безсилието си да го поеме, той го желае и до днес. Земята натежа от села и градове, пълни с обезличени и обезсилени роби.

Когато пролетта настане, кога в природата кипне живот, кога планините наметнат великолепни одежди, и смели, и победни, и славни песни на освободените потоци тържествено заехтят из усоите и заговорят за безгранична волност на духът, за непреодолима смелост, за безкрайна любов, ний хорицата, жалките червеи на земята, се боричкаме и хапем за залък хляб.

Бог ще накаже грешното човечество за това.

Той ще отнеме сърцето му, кладенецът на алената и горяща кръв, и недостойния човек ще стане достоен скот.

А някога светът е бил друг. Тогава не е имало мъдри глави, но е имало буйни сърца. Днес мъдростта е прогонила щастието и светът прилича на тая безжизнена гора.

Преди векове тя е била зелена, млада и хубава. Тия бели мършави скелети някога са били стройни буки, увенчани с гъстата зеленина на свойта шума, из които пеели славеи. Тоя сребърен поток, що лети от планината, не се е губил тъй презрително под земята на тая чумава гора, а с радост е оросявал зелената морава. В това инак чудно и идилично място планинските волни жители са намирали най-хубава отмора и младежите са кършили в празник луди хора.

Буйни и смели били момците тогава. Здраве и сила са кипели в юнашките им сърца. И тъдява нейде, между горците на тая планина, се появил един момък, най-достоен от всички. Той имал гъвка гиздава снага, мощни ръце, бързи крака, гордо вирната глава, украсена от черна лъскава коса. На хубавото му лице гряла усмивка от тържествующо щастие, в смелия поглед на орловите му очи горял огънят на най-голямо самосъзнание. Тоя момък бил славата и гордостта на планинските жители.

Той се влюбил в една мома, която едничка била достойна за него, влюбил се тъй силно, че сърцето му се запалило, и когато устата произнасяли името й, из тях изскачали светли огнени езици. Дълбоко в очите му треперило отражението на тоя пожар.

Чудна е била тяхната любов.

Тогава зарад тях бог украсил горските поляни с жълта иглика и бреговете на горските потоци с миризлив здравец. Вечери, когато те се срещали в гората, упоени от щастие и любов, дори месецът закъснявал от завист.

По целия свят се разнесли славословни песни за тяхната безгранична любов.

То били чудни времена и грехове нямало на земята.

Ала от незнайни места дошъл стар, побелял странник-калугер с някаква си голяма книга под мишница. Той бил някакъв пророк и се заловил да учи хората на ум и разум. Заговорил за неизкупени грехове, за покаяние, за царство небесно, за укротени страсти, за недостойнството на плътската любов и пророчески вещаел божи гняв над безгрижните и весели горци. Странникът бил красноречив и всяка дума падала разрушително в сърцата на хората и пъдела оттам доволството, безгрижието, безбурното и идиличното им щастие.

— Що значат смехът и песните, с който непрестанно живеете! — говорил той. — Самопознание, вниквание в тънкостта на нещата, развещание гатанката на битието — ето в що се състои истинския живот. Безгрижието е погибел. Размишлявайте върху всичко и във всичко се съмнявайте, за да блесне слънцето на истината.

Влюбения момък се пленил от думите на стареца и тръгнал след него. Те водили дълги беседи под зелените буки на тая запустяла гора. Понякога момъкът оставял любовницата си, оттеглял се сам и по цял ден прекарвал в размишление.

— Суета, всичко е суета — и любов, и радост, и смях, и щастие — говорел старецът, наведен над голямата книга, в която били написани велики мъдрости. — Младо момче, съмнявай се вечно и във всичко — това е пътя на познанието, а познанието е всичко.

И момъкът почнал да мисли и да се съмнява. И много работи научил, и станал много мъдър, и почнал даже да не спи ноще.

И най-после пламтящото му сърце изгаснало.

Веднаж любовницата му го намерила под буките на тая гора, потънал в размишления. Тя се хвърлила в обятията му и разсипала върху главата му чуден букет от горски цветя, но веднага отскочила ужасена. Прегръдките на момъка били хладни. Тя го погледнала в очите и забележила, че там вместо първия блясък сега светела чудна кротост.

Младото момиче заплакало тъй силно, че цялата гора поехтяла. А той я хванал за ръката и й казал:

— Иди си, не ме смущавай сега, когато размишлявам.

Момъкът окончателно паднал под влиянието на пророкът с голямата книга и станал кротък и смирен. И не минавал вече между хората горд, весел и щастлив, а умислен, тъжен и с мрачно наведена глава.

Младата му любовница страдала ужасно. Тя често дохаждала в тая гора — дето той размишлявал и учел пророческите мъдрости — и искала с ласки и целувки да го повика отново на живот и радост, но напразно.

— Иди си — казал той веднаж, — иди си с твоята любов и грешна страст. Непотребни ми са мене призраците на щастието. Ето всред тая хубава гора аз ще съградя манастир, великолепен храм на бога, и в него ще живея мъдро и разумно, без увлечения и страст, а строго, както подобава на човек — върховното творение на земята.

И той почнал да гради чуден храм всред тая хубава гора. Но когато го свършил, ужасен порой дошел от планината и го разрушил. Мълнии изсушили гората — бог я проклел.

Той не искал да се издига храм там, дето се е разрушила една любов.

Край