Сандра Мийзъл
Пътят към Тъмната кула (Послеслов от Сандра Мийзъл)

Събитията през един-единствен ден от милфордската конференция по научна фантастика през 1960 година накарали Гордън Диксън да се впусне в гонене на една цел, която той все още преследва с неотслабваща стръв. Там, в паянтовото лятно бунгало, изскочил в главата му като някакво ново откровение, пълният план за цикъла „Чайлд“. „Нещата експлодираха внезапно едно ранно утро“, спомня си Диксън. „Събудих се към четири сутринта, поразмотавах се насам-натам, като замаян близо половин ден и накрая приключих, като хванах на разговор Ричард Маккена. Мак беше единственият човек там, с когото евентуално можех да обсъдя нещата. Той извърши онова, което може да извърши един добър професионалист: само ми подаваше, без дори да се опита да схване всичко прекалено бързо — с други думи, изчака да научи всичко — и то без да направи и опит да обърне идеята в своя, а не в моя история.“ След три часа възбудено обсъждане планът на Диксън за цикъла бил приет тъй твърдо, че оттогава насам той не го е променил ни най-малко.

В завършен вид цикълът „Чайлд“ или както е добил популярност, като цикъла „Дорсай“ ще се състои от дванадесет романа — три исторически, три съвременни и шест научнофантастични — които ще покриват ключовото хилядолетие между четиринадесети и двадесет и четвърти век. Научнофантастичните романи „Дорсай!“ (1960), „Некромант“ (1962), „Войнико, не питай“ (1968) „Тактика на грешките“ (1971), „Последната енциклопедия“ (1984) и „Гилдията на пазителите“ (1988) вече са издадени и преиздадени на множество езици. Освен това има и „пояснения“, истории-фиоритури, които са извън същинската част на цикъла: „Войн“ (1965); „Братя“ (1973), заедно с „Аманда Морган“ (1979) излизат под общото заглавие „Духът на Дорсай“; а също така и сборника разкази „Изгубеният Дорсай“ (1980).

Цикълът е епопея на човешката еволюция, основаваща се на схващането, че човечеството е единен организъм. То се разкъсва от противоречащите си желания за сигурност и за приключения: дали да се сдържи, или да скочи напред? Следващата фаза от развитието може да започне, едва когато несъзнателната/консервативната и съзнателната/прогресивната половини на расовата душа се обединят в истински балансиран Аз. Дотогава човечеството си остава чайлд — млад благородник, кандидат да стане рицар. След това то ще бъде в състояние да кръстоса копия с всеки възможен враг.

Процесът на възмъжаване се осъществява в индивидуален, групов и всеобщ мащаб — „изолати“, „мрежи“ и „модели“, както ги нарича авторът. Негов катализатор са Първостепенните личности, исторически значими хора, които инспирират Съзидателните идеи, изразявани чрез изкуствата. В по-късните поколения някои отделни хора въплъщават в собствения си живот същите тези идеи и привличат други подобни тям в Субкултури. После всяка Субкултура представя своята усъвършенствана Културна концепция на останалата част от обществото и расата се придвижва напред. За Диксън този процес е напълно разбираем и в крайна сметка ще стане обект на човешки контрол.

Основните Първостепенни личности, които възпламеняват тази последователна верижна реакция, са Людете на Войната, Вярата и Философията. Тези цивилизовани наследници на палеолитните военен вожд, шаман и мъдрец са трите основополагащи точки, които определят кръга на завършеността. Забележете, че Диксън пренебрегва ролите, свързани с физическия комфорт — производителя на храни, занаятчията, търговеца, дори учения. Най-висшата цел, която човечеството може да си постави, не е материалният, а духовният растеж.

Цикълът подхваща едно стародавно еволюционно духовно поклонничество през четиринадесети век — една епоха, когато чувствителните хора за пръв път започнали да запълват скандалната пропаст между реалното и идеалното, която обезформяла средновековната култура. Първата Първостепенна личност, която ще бъде представена, е сър Джон Хоукууд, един англичанин, който участвал в Стогодишната война под водачеството на Черния принц, а след това станал прочут кондотиер в Италия. Докато бил Генерал-капитан на Флоренция, той предотвратил завоюването на останалата част от Италия от Джан Галеацо Висконти, херцогът на Милано. В последната си кампания (1390–91) Хоукууд използвал срещу превъзхождащите го милански сили същата тактика за печелене на време, която Квинт Фабий Максим „Отлагача“ използвал срещу Анибал и която впоследствие Кутузов щял да използва срещу Наполеон. Като осуетил амбициите на Висконти, Хоукууд осигурил Италианският полуостров да остане грозд от малки, независими градини, вместо да се превърне в едно централно управлявано имение.

Диксън твърди, че победата на Хоукууд е направила възможен Ренесанса. Професионалните историци не споделят това мнение, макар някои учени да свързват постиженията на Флоренция по време на Куатрочентото именно с нейната свобода. Но очевидно една потънала в руини Флоренция не би могла да отгледа Микеланджело, а една абсолютистка Италия едва ли би толерирала да Винчи. Без Хоукууд вероятно би могъл да се осъществи някакъв, но не и същият Ренесанс.

Вторият исторически роман в цикъла ще обрисува поета от седемнадесети век Джон Милтън като Човек на вярата. Милтън носи както святото, така и фанатизираното Янусово лице на Вярващия. Книгата ще набляга повече на пуританската му пропаганда, отколкото на неговата поезия.

Ролята на третата Първостепенна личност в това трио, историческия Човек на философията, ще бъде изиграна от викторианския поет Робърт Браунинг. (Преди да напусне университета заради научната фантастика, Диксън планирал в докторската си дисертация да анализира философията на Браунинг. Оцелелите бележки към този проект могат да се открият в „Последната енциклопедия“ — уникален случай на литературно рециклиране.) Прочутата поема на Браунинг „Чайлд Роланд в Тъмната кула дойде“ дава на цикъла някои ключови образи и вдъхновява поета-герой на „Последната енциклопедия“ и „Гилдията на пазителите“ да обработва същия сюжет в една своя поема, наречена „Омагьосаната кула“.

Изборът на Първостепенните личности е сам по себе си завладяваща историческа игра. Кои други фигури би могъл да включи Диксън? Дали Философът и Вярващият, допълващи Хоукууд, са били Пико делла Мирандола и Савонарола? Дали генерал Джордж Монк и Джон Лок балансират Милтън; дали Уелингтънският херцог и д-р Дейвид Ливингстън са ешовете на Браунинг? Възможно ли е същата схема да се разпознае извън времевия обхват на цикъла, например през тринадесети век, в образите на маршал Уилям, св. Франциск Асизки и св. Тома Аквински?

Съвременният дял на цикъла ще бъде по-малко биографичен, при все че неговите Личности ще притежават някои черти на реални хора от началото, средата и края на двадесети век. В хронологичен ред това ще бъдат един философ-поет (Джордж Сантаяна), един армейски офицер от Втората световна война и една религиозна мислителка.

По този начин взаимодействието между тримата Първостепенни характери продължава да оформя събитията, докато през двадесет и трети век човешката цивилизация достига една застрашаваща я — или обещаваща — възлова точка. Донал Грейм е роден през тази ера, когато според думите на неговия баща^[1]: „Ние сме се разплодили като библейските скакалци и сме се разпълзели между звездите, разцепени на различни групи с различни подходи. И значи, докато ний като че ли се носим на не знам си къде с ужасна скорост и тя непрекъснато се увеличава, имам усещането, че всички сме се закрепили, надвиснали сме на ръба на нещо, нещо огромно, различно и може би ужасно.“

„Дорсай!“ разказва как Донал се подготвя, за да посрещне това предизвикателство. Той приключва с първия етап от своята инициация, когато осъзнава сложността на собствената си натура. Въпреки военния си гений той не е просто един на войната, а по-скоро пълноспектрово същество, което обхваща ролите и на трите Първостепенни личности. Като първороден член на новия вид — Отговорния човек, Донал притежава силата да пренасочи хода на еволюцията и мъдростта да направи това добре.

Донал следва съдбата си след края на „Дорсай!“, като жертва своя живот. Той наглася собственото си изчезване в един нещастен случай по време на фазов преход. Използвайки мистичните енергии на Съзидателната вселена, в „Некромант“ той връща своята личност сто и петдесет години назад, за да съживи трупа на минния инженер Пол Формейн. Този втори живот инициира Донал още една стъпка напред — от чирак той става пътуващ месия. Като действа извън ограниченията на физическата реалност. Донал като Пол променя значението на минали събития, без да променя самите събития.

По времето на Пол Формейн — края на двадесет и първи век. Земята е материално обезпечена, но духовно страдаща и е готова всеки момент да премине в пълен застой или пък в хаос. Пол, „воинът, който не се бие и не може да бъде победен“ защищава човечеството от два противостоящи, ала еднакво смъртоносни врага — разумен компютър (Супер — Комплекс) и разрушителен магьосник (Уолтър Блант). Неговата намеса позволява различните нишки на човечеството да се развият независимо една от друга като колониални Отцепени култури. Най-важните от тези групи са дорсаите (Воините), екзотиците (философите) и дружествениците (Вярващите). За да създаде оптимални условия за еволюционния експеримент, Пол разделя на две и расовото его, като оставя прогресивната половина в Реалната вселена, а заточва консервативната му половина в Съзидателната вселена. След като приключва работата си в тази инкарнация, личността на Донал напуска тялото на Пол и се връща в собственото си бъдеще.

Междувременно, в средата на двадесет и втори век, един от предците на Донал, Клитъс Грейм, в „Тактика на грешките“ освобождава колониалните светове от владичеството на Земята. Врагът на Клитъс Дау де Кастрис е точен прототип на врага на Донал — Уилям от Сета. Приключенията на основателя Клитъс до голяма степен предугаждат приключенията на най-знаменития му потомък Клитъс изобретява дорсайското военно изкуство, онези специални бойни похвати, които правят обикновените дорсай такива ненадминати професионални войници. (Както показва „Аманда Морган“, дори необученият дорсай може да надвие конвенционалните войници.) Също като италианските кондотиери преди тях наемниците-дорсаи защищават местните интереси срещу централизираните. Кръвта на дорсаите изплаща независимостта на Разцепените култури чак до деня на повторното примирие, а след това скрепява условията на окончателното обединение.

Но колониалните светове не са само опитни полета — те едва ли биха могли да захранят цялата раса, нито пък са жизнеспособни или изцяло човешки. Специалностите на техните народи трябва да се присадят обратно на човешкото стъбло, останало на Земята. Експериментът не е бил замислен с идеята да се получи по-смел дорсай, по-мъдър екзотик, по-непоколебим дружественик. Неговата цел е Отговорният човек, едно напълно еволюирало етично същество, което е инициативно, емпатично и съзидателно. Този нов вид човек ще защищава, мисли и вярва с еднаква енергия.

Хилядолетното еволюционно приключение ще достигне върха си в „Последната енциклопедия“ и „Гилдията на пазителите“. Донал се появява отново в средата на двадесет и четвърти век като мистериозния сирак Хал Мейн. Хал е отгледан от наставници от трите главни Отцепени култури и след това обича по една жена от всяко от тези общества. Неговото търсене на истинския му идентитет в „Последната енциклопедия“ е третата и последна инициация на личността на Донал. Като използва ресурсите на Енциклопедията — един материално-енергиен склад на цялото човешко знание — и като черпи чрез поезията си от енергиите на Съзидателната вселена, Хал открива, че той самият е аватара на героя, оформил собствения му свят.

Един символ за затварянето на кръга е партньорството на Хал с Там Олин — земянин, който е бил съвременник на Донал. Там представлява онзи основен човешки потенциал, който Донал актуализира в своите три живота. За разлика от Донал Там първоначално се е отказал от призванието си и вместо това се е впуснал в живот, изпълнен с крайна злонамереност. Той е разказвачът, протагонистът и злодеят във „Войнико, не питай“. Също като съименника си от традиционната балада „Там Лин“, той бива спасен от упоритата любов на една жена. Спасителната за него смърт на истинския герой на романа, Джеймтън Блек, пренасочва живота на Там към служенето на хората. Най-накрая той дава съгласието си да стане директор на Енциклопедията и деветдесет години по-късно все още е там, за да работи с Хал.

Това, което в „Некромант“ Донал, като Пол разделя, Донал като Хал трябва да обедини в „Гилдията на пазителите“. Той е алфата и омегата на научнофантастичния компонент на цикъла. Обаче дългоочакваното повторно обединение между съзнателната/прогресивната и несъзнателната/консервативната половини на расовия ум е застрашено от Новите хора. Също като Хал, и тези аморални свръхчовеци притежават многостранни таланти, но нямат неговата чувствителност; но те смятат себе си за богове, а останалите хора за добитък.

Ако Новите хора спечелят завоевателната война, която обявяват в „Последната енциклопедия“, човечеството ще бъде обречено на неизбежно отмиране. В „Гилдията на пазителите“ войските Хал Хол ще изградят защитата на Земята подобно на защитата на Термопилите за достатъчно дълъг период, та Хал да може лично да се справи с вражеския предводител в Съзидателната вселена. Финалният масов сблъсък на силите ще бъде моделиран по битката край Отърбърн през 1388 година. (Това легендарно сражение между шотландци и англичани е увековечено в две забележителни — и противоречащи една на друга — балади: „Ловът на Шевиот“ и „Битката край Отърбърн“) Човечеството трябва да извоюва своите рицарски шпори във физическа схватка далеч извън границите на пространството и времето. В крайна сметка цикълът „Чайлд“ завършва с пълен триумф. С този финал той свършва така, както е започнал — с победа над безмилостния тиран Холдфаст. Борбата през тринадесети век между Флоренция и Милано представлява чудесна откриваща сцена, и то не само заради собственото си историческо значение, но и заради символните образи, които завещава на по-късните епизоди. За Диксън историята е главната част на светския мит; митът е запис на физическата история. Самите характери показват колко плътно се сливат действителността и въображението. Джан Галеацо Висконти загатва за Уилям от Сета, Дау де Кастрис, Супер-Комплекс и Новите хора не само с изкусността си: той просто е най-старата пепелянка от котилото. Всички злодеи от цикъла приемат формата на змии — безчувствени влечуги с очи на базилиск, които жилят и ловки езици, които те впримчват. Те са дракони, устроили своите леговища върху златни съкровища, ограбени от по-нисшите създания. Ала соларните птици убиват змиите, а божествените герои убиват драконите. Из всички световни митологии — от Индия, до Исландия, от Месопотамия до Мексико — Горните сили са в двубой с Долните. Дори и в Библията Йехова смазва Левиатана, морския дракон, а свети Михаил изпраща в ада първичната змия, наречена Сатана.

Няколко примера могат да покажат как този мотив действа като обединяващ елемент в цикъла. Уилям напомня индийския крадец на облаци змиевидния Вритра, докато Донал е гръмотевичният бог Индра, който го убива, за да донесе дъжд на изсъхналата Земя. Дау де Кастрис прилича на индийския крал-змия Калия, чиято злоба отравя всичко край него. Кришна го сломява, като танцува на главата му; Клинъсовата „Тактика на грешките“ поваля в праха Дау не по-малко ефективно. Също като змията Мидгард — врага на Тор — и Супер-Комплекс обгражда света със своите чудовищни намотки, докато Пол го побеждава. Или, за да цитирам един негов норвежки сродник, действително използван в романа, всепоглъщащият компютър наподобява дракона Нидхуг („Разкъсвач на трупове“), ала умира от несмляна храна, след като поглъща оживялото тяло, наречено Пол. (Поемата на Хал „Омагьосаната кула“, която е лайтмотивът на „Некромант“, призовава духа на Тор като драконоубиец.) Несъзнателните сили, които създават Новите хора, напомнят за вавилонската богиня Тиамат. Тази майка на хаоса бълва едно след друго котила дракони и змии, докато накрая мъдрият Мардук, Царят на боговете, я убива и създава света от останките й. Водачът на Новите хора, който иска да убие Хал, е големият змей от Откровението, който очаква да погълне новородения месия.

В сянката на тези големи чудовища се мяркат и малки. Групите изродени войници и учени, които служат на Уилям и Дау, имат зловещ паралел в персийската митология. Те са като змиите-близнаци, излизащи от раменете на тиранина крал Зохак, които се хранят с човешки мозъци. Непочтените злодеи от „Войн“ и „Братя“ нападат от засада, като змии. Преди да се разкае, противоположният на Донал, Там има „змийски език“, с когото подвежда и експлоатира всеки срещнат.

По странно съвпадение очертанията на същия модел се появяват и в двубоя на Хоукууд с Висконти. Например, миланските армии са предвождани в битката от един надарен бивш колега на Хоукууд, наречен дал Верне („от червея“). Милано действително завзема един град, като отклонява реката му. Мотивът „змия срещу птица“ се изявява още по-ясно в хералдиката. Усойница, поглъщаща човек, има и на полето на семейния герб на Висконти, и като украшение над него. Щитът към портрета на Хоукууд във Флоренция носи набожни емблеми — три поклоннически раковини, украсени с кръстове. (Три подобни на тях раковини има на оригиналните гербове на клана Грейм, от който Донал взема второто си име.) На личния знак на Джан Галеацо Висконти бил изобразен горящ клон с окачени на него неизползвани ведра за гасене на пожар — напълно подходящо за човек, който предпочита не да гаси, а да разпалва политически пожарища. От друга страна, Хоукууд очевидно е използвал като свой знак изображението на ястреб, излитащ от дърво^[2]. Всички тези знаци отговарят на реалностите, които символизират. Историческият конфликт има същия край като митичните преди него и измислените след него: ястребът взема връх над усойницата и освобождава животворния поток енергия да се излее над света.

Докато пише цикъла, Диксън нито забелязва, нито използва тези съчетания. И въпреки това те съществуват. Диксъновият талант за мита е също тъй чисто интуитивен, както дорсайския за войната, дружествения — за вярата или екзотическия — за мъдростта. Като населява своите драми с архетипове — „Вечните от съня“ — той придава на творенията си непостижими другояче мощ и универсалност. Случайните уподобявания в цикъла са доказателство за твърдението на Юнг, че „Архетиповете… са съществуващи психични сили, които изискват да бъдат вземани насериозно, и те по странен начин успяват да осигурят своя ефект.“

Творческата подсъзнателност на Диксън е необичайно добра. Тя е натрупала запасите си — най-вече от традиционен западен произход — още от най-ранната му възраст. Диксън е силно зависим от това за да извежда подходящи концепции и образи, които неговият съзнателен ум да използва.

Изборът на името на научнофантастичния герой от цикъла показва механизма в действие. Първоначално името Донал Грейм е било избрано просто заради етническата окраска (с лек поклон към Киплинг). Грейм е името на един прочут шотландски генерал от пети век, а различни Грейм се срещат в множество погранични балади. В една ирландска легенда се споменава за Донал Войника, като експерт по бойни изкуства. Ала това, което Диксън не знае, е, че името „Донал“ е производно от шотландско-келтското Domnhnall („господар на света“) или от ирландско келтското Donghal („кафявия странник“). Това е идеално име за един мрачен и самотен свръхчовек.

След като вече е преизтълкувал „Дорсай!“ и е подготвил черновите си за цикъла, Диксън се заема да намери значещи имена. Пол означава „малък“, обаче фамилното име Формейн се обяснява пряко в текста на „Некромант“ като съкращение от френското fort main („силна ръка“). Този израз намеква за практиката на норманите да приковават като предупредителен знак отрязаната ръка на някой неприятел. Думата main е също и източник на фамилното име на Хал Мейн: „ръка“ на френски, но „силен“ на английски. Хал е съкратена форма на Хенри („господар на заградено място“). По негово време и Земята, и нейният спътник Последната енциклопедия, са затворени пространства. Така че имената на трите аватари Донал Грейм, Пол Формейн и Хал Мейн разкриват скритата зад тях личност като силна, насочваща ръка, която организмът на расата е създал, за да се оформи и да защити тази си форма.

Способността на Диксън да подбира подходящи символно резониращи градивни материали, били те огромни митични сценарии или малки лингвистични игрословици, е мерило за това колко добре си сътрудничат неговите области на съзнателното и несъзнателното. Тази грижливо подпомагана колективна работа му дава възможност да изгражда своите истории със съзнавани тематични средства — похват, който Диксън е доразработил от прототипите в основните насоки на философската и теологичната мисъл. Тя му позволява да обосновава специфична гледна точка, без да прибягва до пропаганда. Както той самият отбелязва, „Пропагандистките романи са лоши, понеже изопачават действителността. Те не са верни, независимо от това колко са оправдани.“

От друга страна, съзнателно тематичните романи могат да се четат дори само заради тяхната стойност като забавление. Те подреждат истински късчета от действителността в подкрепа на авторовата позиция, но оставят читателя свободен да я приеме или отхвърли. В цикъла „Чайлд“, Диксън приканва читателите да изминат пътя на човечеството от миналото на младежа до бъдещето на възрастния по един маршрут, избран заради особената си сценична привлекателност.

Литературният инженер Диксън дори вгражда своите собствени мнения за бъдещето на творчеството пряко в структурата на своите фантазии. Например. Диксън разглежда писането като своего рода пренос чрез фазов преход. Мислите на автора се редуцират до знаци, декодират се и се преподреждат като мисли в ума на читателя — с плахата надежда, че възприетото наистина ще съответства на излъченото. Начинът на действие на неговата Съзидателна вселена е чудесна метафора за божествените сили, които въображението владее.

Нещо по-многозначително — пробивът на Хал към осъзнаването в „Последната енциклопедия“ е съзнателно изграден по подобие на Диксъновия момент на вдъхновение на милфордската конференция, макар тогава Диксън да се е борил с астматичен пристъп, а не с пристъп на пневмония както неговия измислен герой. За да открие своята уникална съдба, Хал трябва да проследи ситуациите назад, също както Диксън е трябвало да идентифицира източниците на „Дорсай!“, за да открие собственото си призвание. Героят бе обявен за спасител, авторът — за евангелист.

Още преди цикълът да се прояви по-явно, Диксън осъзнава, че с „Дорсай!“ е направил много повече, отколкото да превърне „Беларион“ на Рафаело Сабатини в научна фантастика. „Дорсай!“ отговаря точно на онзи вид роман на целенасоченото действие, който в младостта си, той мечтаел да напише преди още да има каквото и да било намерение да прави от научната фантастика своя кариера. Докато композирал „Дорсай!“, Диксън неволно почерпил от запаса идеи, събирани първоначално за един исторически роман, озаглавен „Копиеносецът“, който бил започнат и зарязан през четиридесетте години. Творческата алхимия превърнала първоначалния ясноок млад швейцарски наемник в Италия от петнадесети век в Донал Грейм, биещ се сред звездите на двадесет и трети век, ала темата останала все същата — възмъжаването. Разширяването на мащаба на темата — от един човек на цялото човечество — било ключовото прозрение, което дало начало на големия кръстоносен поход на автора.

Чрез паметта си Диксън на практика отпътувал назад във времето, за да претълкува значението на една вече публикувана книга. По същия начин в „Некромант“ личността на Донал се връща духовно назад, за да промени последиците на отминали преди векове събития. Цикълът повтаря с невероятна точност същия онзи процес, който го е извадил на бял свят.

Цикълът се основава на артистичния принцип, че изкуството трябва не да повтаря, а да отразява живота. Диксън предлага една философска конструкция, а не вторична вселена. (Обърнете внимание на това как набляга на психичните илюзии и на компютърните симулации.) Неговите шестнадесет планети, обикалящи около осем неправдоподобни звезди, остават постоянен декор. Те са достатъчно добре обрисувани, за да изглеждат убедителни, но никога не отвличат вниманието на публиката от актьорите или пиесата. Нито една от тях не доминира над цикъла така, както Средната земя доминира във „Властелинът на пръстените“.

Тъй като намерението му е съвсем различно, Диксън не подготвя фоновете си с щедростта на един Пол Андерсън. Андерсън събира данните за своята поредица за Техническата цивилизация във все по-набъбваща папка. След като изгубва оригиналните бележки за „Дорсай!“, Диксън се опитва да пази всичко, което се отнася до цикъла, в главата си. Като следствие той изпитва трудности, когато трябва да си спомни коя планета къде е или как се изписват имената на героите. (В това издание първоначалните грешки са коригирани.) Диксън предпочита да измисля фактите така, както го изисква всяка нова история — домашната подредба на Дорсаи за „Аманда Морган“ и псевдоиспанската колониална култура за „Изгубеният Дорсай“, допълнена с измислени от автора народни обичаи. В аскетичната проза на Диксън няма място за богатството заради самото богатство. Детайлите, които той решава да даде, никога не са само декоративни: всеки от тях е късче философия в действие.

Най-важният единичен фонов елемент в научнофантастичния дял на цикъла е естеството и дейността на Отцепените култури. Отцепените култури посяват семената на конфликта във всеки роман и пожънват резултата от неговия изход. Те започват да напъпват в „Некромант“, разпукват се в „Тактика на грешките“, разцъфтяват в „Дорсай!“ и „Войнико, не питай“, повяхват в „Последната енциклопедия“ и биват наново абсорбирани в „Гилдията на пазителите“.

Философската тема на Диксън изисква този предварителен модел на разделяне-усъвършенстване-повторно обединение. Той го представя, като показва как в отговор на силите на избора, обичая и икономическата необходимост всяка колония развива свое уникално общество. Хората със сходни разбирания обикновено се събират, за да преследват общи цели. Еднородните занимания често пъти се съсредоточават в едни и същи райони. Съвършенството винаги струва скъпо. В цикъла цената на обучението на специалистите предотвратява дублирането на съоръженията на всеки отделен свят. По-евтино е вместо това да се търгува с трудови договори. Ето защо човешките умения стават основен търговски артикул: те текат като вода между жадните звезди. Контролът над този жизненоважен поток е ключовият политически въпрос в ерата на Отцепените култури. Да бъдат ли ограничавани контактите, или да бъдат свободни? Хората личности ли са, или стоки? (Забележете, че докато Донал наема хората, Уилям ги купува.) Това, към което Уилям се стреми в „Дорсай!“, в „Последната енциклопедия“ Новите хора го постигат. Те заприщват водите на творчеството, докато Хал не отваря завинаги шлюзовете в „Гилдията на пазителите“.

Преди тази последна криза да извади на показ недостатъците й, договорната система е по-малко произволна на практика, отколкото на теория. Не всички светове се специализират в една-единствена област, нито пък всеки индивид от дадена Отцепена култура упражнява местната специалност. Например, макар Сета да е прочута с ловкостта на своите бизнесмени, малцина от нейните обитатели са наистина предприемачи като принц Уилям. (Обрисуваните в „Изгубеният Дорсай“ сетанци отглеждат добитък, работят срещу заплащане или воюват.) Нещо повече, отделните хора не са обвързани от своя произход. Те могат да емигрират в обществата, които ги устройват най-пълно.

Диксън величае специфичните таланти, а начинът, по който ги разпределя, съответства точно — макар и случайно — на древната индоевропейска йерархия. Според спорните хипотези на френския митолог Жорж Дюмезил всички хора, говорещи индоевропейски езици, споделят една обща идеология. Те живеят в свят с три функционални нива — власт, сила и изхранване. Тези функции съответстват на обществените класи — свещеник (мъдрец/ магьосник), войн и производител (животновъд/земеделец/ търговец/занаятчия) — и са обединени в личността на царя. Боговете, героите, расите, нациите, племената, семействата, професиите, посоките и географските местонахождения са функционално разделени. При все че всички човешки общности имат нужда да бъдат управлявани, защищавани и изхранвани, единствено индоевропейските са организирали самите себе си и своето въображение по този специфичен начин.

Трите Дюмезилови функции — властта, силата и изхранването — се проявяват в тъй различни творби като „Властелинът на пръстените“, „Стар трек“ и драконовите истории на Ан Маккафри. Появяват се и в книгите на самия Диксън „Бурята на времето“ (1977), „Вкъщи от брега“ (1978) и „Плувци в космоса“ (1967). Но по богатството и сложността си цикълът „Чайлд“ е най-добрият пример за този модел в научната фантастика. Демонстрацията е толкова впечатляваща, понеже е непреднамерена. Диксън никога не е изучавал сравнителна митология, още по-малко в Дюмезиловия й вариант, и въпреки това от един и същ корпус културни материали изкуството на Диксън и науката на Дюмезил извличат едни и същи функционални взаимоотношения. Въпреки че характерите, условията, реквизитите и идеите в цикъла отговарят до последната подробност на системата на Дюмезил, сходствата могат да се видят най-лесно в голям мащаб. Следващата схема показва как планетите и народите в цикъла съставят едно цялостно общество, изградено по индоевропейски модел. (Имената на звездите са дадени с курсив.)

ФУНКЦИЯ	НАРОДИ В ЦИКЪЛА „ЧАЙЛД“	ЛОКАЛИЗАЦИЯ В ЦИКЪЛА „ЧАЙЛД“
трифункционална	Отговорен човек	Земя (Слънце)
1. (закон)	Екзотици	Култис, Мара (Процион)
(магия)	Дружественици	Хармония, Асоциация (Епсилон Еридани)
2. (война)	Дорсай	Дорсай (Фомалхаут)
3. (производство)	смесени типове	Фрайланд, Нова Земя (Сириус), Марс (Слънце)
	производители на суровини	Сейнт Мери (Процион), Светът на Данин (Алтаир)
	търговци	Сета (Тау Сети)
	учени	Нютън, Касида (Алфа Центавър), Венера (Слънце)
парии		Коби (Процион)
аборигени	земяни
чужденци	Нови хора	Съзидателна вселена

Земята е царският свят, защото тя дава приют на всички категории хора и е мястото, където се появява като вид Отговорният човек. Ала въпреки това тя е и аборигенски, примитивен в сравнение с напредналите Отцепени култури свят. Първите ще станат последни и последните ще станат първи, дори в едно и също време. Специалното положение на Земята в цикъла е съвсем различно от обичайната формула „декадентски свят-майка — жизнени колонии“, която самият Диксън използва в „Никой освен човека“ (1969) и „Аванпостът“ (1971).

Ироничните моменти изобилстват. Гордите научни планети се котират по-ниско от всяка друго завършено общество, като с това подкрепят аргументите на Диксън против идеята, че „за човешката раса щастието се състои във все по-плътното увиване в бебешките пелени на технологичната цивилизация“. Бруталните миньори от Коби (от коболд, джудже, което копае в мина) и реакционно настроените фермери от Сейнт Мери (наречени така на Дева Мария — сейнтмерианците наподобяват обитателите на Квебек) кръжат около една и съща звезда заедно с изтънчените интелектуалци от Култис (от cultus — „култ“, но също и „култура“) и Мара (будисткия сатана). Екзотиците заемат едно и също функционално равнище с техните най-яростни съперници — дружествениците.

Облечените в черно дружественици, Вярващите, са най-зле разбраната фракция в цикъла. Тяхното абсолютно пуританство и репресивното им теократично правителство обиждат съвременната прекалено тънка чувствителност. Когато се запишат за наемници, от тях се получава добро пушечно месо: „Обикновеният войник от Дружествените светове държеше пистолета така, както би държал брадва или мотика — като инструмент, който трябва да овладее за своя народ и за своята църква“. На тях им липсват военни умения, за да могат да се бият тъй ефективно, както армиите от нов тип в Англия на Стюартите или на Алморавидите в средновековна Испания. И въпреки това тяхната пророческа роля в цикъла остава в сила — лесните допускания трябва да бъдат отхвърлени. Вярата е също тъй необходима, както храната. Еволюиралите хора имат нужда от това качество, което да допълни мъдростта на Екзотиките и мощта на Дорсай. Същото онова ревностно усърдие, което прави от дружествениците фанатици, може да ги направи и светци. Джеймтън Блек, героят от „Войнико, не питай“, е въплъщение на идеала за тоталната, непоколебима праведност. Тази тяхна вярност до смърт подхранва съпротивата, която оказват на сатанинските Нови хора. Готовността им да „уловят насочения срещу тях меч“ е изключително важна за спасението на човечеството.

Екзотиците, от друга страна, представят един далеч по-привлекателен образ — нация от по-ориенталски мъдри хора. Водени от подобни на йога принципи, те свободно следват добродетелта, без да става и дума за наказателни закони или отмъстителни божества. Тези любители на красотата и хармонията работят неуморно за подобряването на човека. Тяхното най-важно откритие — онтогенетиката или още науката за свеждането на събитията към основните им причини, резюмира стремежа им да вкарат действителността в един умствен ярем.

И все пак екзотическият вариант на пацифизма не е същият като на Ганди: „Ако тяхното верую бе да не упражняват насилие върху никого, друга също така охотно декларирана част от веруюто им гласеше, че на същото основание не трябва да се позволява на когото и да било да упражнява безпричинно насилие спрямо тях.“ Те избягват кръвопролитието, понеже отвлича вниманието, а не защото е аморално. Тяхното миролюбие не им попречва да наемат най-добрите чуждопланетни войници, за да ги защищават, или да манипулират политическите ситуации в своя собствена изгода, като стигат дотам да търгуват великодушие за влияние.

Ала както забелязват и Диксън, и Пол, и Клитъс, философите са по рождение безжалостни, а адептите обикновено са горделиви. Въпреки ведрите си усмивки екзотиците са най-малко човечни от всички Отцепени култури. Те са прекалено безпристрастни, за да изпитват жал — сравнете относителното безразличие на Падма към наближаващата касапница в „Изгубеният дорсай“ и „Братя“ със загрижеността, която сестрата на Джеймтън показва към Там във „Войнико, не питай“. Те са толкова сигурни в собствените си проекти за прогреса, че дори не разпознават у Донал онова свръхчовешко създание, което от поколения търсят. (На практика Новите хора са пародии на екзотическия теоретичен идеал.) И въпреки това камъкът, който строителите са отхвърлили, става крайъгълен камък, а екзотиците изиграват важна роля в издигането на окончателната структура — Отговорния човек.

Дорсаите са „истински хора на войната. Бойните оръдия се гушат в дланите им като питомни кучета.“ Тяхната планета, наречена просто Дорсай, е известна като войнишки свят, при все че само малка част от нейните мъже и жени служат цял живот като военни. („Аманда Морган“ разкрива непобедимата същност на дорсая в лицето на възрастна родена на Земята матриархка, която никога в живота си не е носила униформа.) Дорсаите са мотивирани да развиват несравнимите си бойни умения колкото от необходимостта, толкова и от склонността си: единственото, което могат да продават на междузвездния пазар е собственият си живот. Тяхното икономическо положение наподобява положението на средновековна Британия, Ренесансова Швейцария или модерна Шотландия. Всички тези обеднели райони са извоювали слава чрез войниците, които са ставали наемници навън.

Дорсаите напомнят и за героичните воински групи от индоевропейския мит, които целите са братски връзки и бойна ярост. Да предизвикаш техните „студени, съвършено смъртоносни пристъпи на ярост“ е фатално. „Баладата за Жак Кретиен“ увековечава едно зверство от рода на Лидице, извършено в началото на тяхната история, когато гневът заради една несправедливост, подтиква група дорсай да сринат със земята цял град. (Този инцидент ще да се е случил преди да бъдат напълно възприети принципите на Клитъс за въздържането.) Обикновено тяхната силна преданост към семейството, дома, планетата и културата държи под юзда страстите им. Когато общото благо го изисква, те работят заедно като клетките на едно тяло.

Независимо дали са войници или цивилни, от първото до последното поколение всички дорсаи са съвършените Защитници. Те са въплътеният рефлекс за самозащита на расовия организъм, живият щит, който закриля израстването на човечеството. Понеже помежду си са издигнали правата на индивида до нещо свято, те предано защищават свободата на другите. През цялата си история дорсайските наемници не позволяват някоя планета или блок от планети да установи върховенство над останалите, ала звездният им час е тяхната последна защита на Земята в „Гилдията на пазителите“. Щастие за човешката раса е, че „подчиняването на дорсайския характер не е просто немислимо. То е някак си невъзможно.“

Тези три главни Отцепени култури — Духът, Умът и Тялото — са трите основни лъча на космическото колело. Дорсаите осигуряват целостта на колелото чрез уравновесяване на другите две групи. Те се бият като дружествениците и медитират като екзотиците. Чрез дорсаите цялото приема формата на кръг, разделен на три равни помежду си сектора: дружествениците и екзотиците се допират само по един радиус — в общата си фиксираност върху Правилния път. Ала ако ги нямаше дорсаите, дружествениците щяха да воюват с екзотиците по целия диаметър на бойното поле. Войните са защищавали Мислителите от Вярващите още откакто в „Некромант“ един протодорсай предпазва един протодружественик да не убие един протоекзотик. Вековечната караница между Вярата и Разума ще се разреши в „Гилдията на пазителите“ от един човек, който по рождение е дорсай.

Личността на Донал стои в центъра, в който се събират и трите лъча. Той запраща своята същност по всеки лъч поред, за да развие специфична — но странно отклоняваща се — дарба по всеки транзит: интуиция като човек на Войната, емпатия като човек на Философията и съзидателност като човек на Вярата. Най-накрая той обикаля околовръст и завърта космическото колело напред. Неговата роля в цикъла наподобява ролята на Буда. Принц Сидхарта е бил роден като войн, но преодолял кастовите различия, за да предложи просветление на всички хора. Също като Буда, Донал устоява на изкушението да потърси своята собствена нирвана насаме, вместо да отвори пътя на другите. Внимателната грижовност на Донал е грижовността на един бодхисатва: той е същински „Господ, който гледа с жал отгоре“.

Тъй като в качеството си на първия Отговорен човек Донал излиза извън границите на всички Отцепени култури, той не е съвършеният дорсай. Тази чест принадлежи на неговия чичо Иън Грейм. Иън е „оживялата дорсайска легенда… мрачният мъж с желязно сърце и мрачна и самотна душа. В мощната крепост на тялото му онова, което всъщност беше Иън, живееше изолирано, като отшелник на връх планината.“ Само че от върха на тази планина няма къде да се отиде. Иън е пример за това какво става, когато една черта бива доведена до своята граница: по-нататъшният прогрес става невъзможен. Когато най-подир Иън се връща от войните, за да оглави дома на Грейм, той е последният оцелял от една епоха на гиганти, човек, когото никой от по-младите му родственици не може дори да се надява да надмине.

Иън е винаги воинът с най-чистото сърце. Той отмъщава („Войн“), предпазва („Братя“), оздравява („Дорсай!“) ситуациите, в които войниците злоупотребяват със силата си. Неговата тотална преданост на дълга го предпазва от ofermod, арогантната гордост на воюващия герой: по отношение на Донал, Иън играе същата роля, която Сам играе спрямо Фродо. Той служи на своя племенник тъй лоялно и добре, както Евгений Савойски служи на херцог Марлборо.

Иън — „Господарят на Земята, където няма Утро“ — е целият суровост; неговият брат-близнак Кенси — „Господарят на Земята, където няма Вечер“ — е целият галантност. Те стоят зад Донал като двамата придружители на Митра, единият държи факлата надолу, другият — нагоре. Като стратег и тактик всеки от тях е половината от Донал. (Клитъс нарича своята еквивалентна двойка подчинени „двете ми половини“.) Иън и Кенси споделят същото хибридно дорсайско-екзотическо наследство, което Донал обединява. Иън показва повече дорсайски черти, Кенси — повече екзотически.

Тези Близнаци са предани един на друг като Кастор и Полукс от гръко-римската митология, които споделят помежду си една-единствена божествена същност. Ала те плашат ужасна цена, загдето са прекалено потънали в своята гещалтна личност: никой от тях не спечелва жената, която и двамата обичат („Изгубеният дорсай“) и когато Кенси умира („Братя“), Иън остава непоправимо осакатен духовно. Самоотвержеността на Иън и егоизмът на Там Олин се съюзяват, за да убият Кенси. Убит от брат и отмъстен от брат. Кенси е красив като Балдър и също като него обречен на смърт. Но подобно на норвежкия бог той ще се върне от мъртвите, когато светът бъде обновен. Защото макар Хал да е аватара на Донал, той наподобява най-вече Кенси.

Съперничеството между сиблингите може да бъде също тъй силно, както братската любов. Ако Иън и Кенси за тяхна беда са прекалено близки. Донал и Мор са прекалено далечни. По-младите Грейм така и никога не образуват двойка, защото са несравними като личности и неравни по дарба. (Мор иронично означава „велик“ на келтски.) Пол се изправя пред подобен конфликт с една братска фигура в „Некромант“, а архивраговете на Клитъс и Хал са също символично техни братя.

Лишеният от брат Там причинява смъртта на трима мъже (всеки от тях е нечий любим брат), които биха могли да запълнят тази празнота в живота му. Той компенсира престъпленията си, по също като Иън никога не намира заместител на онова, което е загубил. Там действа противоположно на Иън: той греши против воините, като в отговор ги провокира да грешат, докато Иън се бори срещу подобни неправди. Свързването на съзнанието и подсъзнанието на Там като част от лечението му предвещава евентуалното изцеление на същото това разделение в расовия организъм.

Трите големи злодеяния на Там са малки грозни сенки на могъщите дела, които личността на Донал извършва в трите си живота. Единственият път, когато Там и Донал се срещат, и двамата усещат обща връзка — те са свързани както са свързани коренът и цветът. Съвсем подобаващо сатаната и спасителят решават конфликта си по-скоро в синовна, отколкото в братска връзка, когато един век по-късно Донал се връща като Хал, за да работи заедно с Там върху Последната енциклопедия. Това е едно нежно и здравословно положение, което не прилича на нито едно от онези, които двамата са имали в миналото. Менторът на Пол в „Некромант“ и пазителят на Там във „Войнико, не питай“ са патерналистични тирани, които очакват от синовете си да са точни техни копия. Ала тъй като Там превъзхожда предишния директор на Енциклопедията, той на свой ред може да приеме превъзходството на младия Хал. Когато Хал най-накрая открива и разкрива истинската си същност. Там отговаря с трогателността на стария Симеон, който се среща с детето Христос.

Дотук цикълът набляга на двойките брат-брат и баща-син повече, отколкото на всички други. Казаното за персийския епически поет Фирдоуси се отнася с пълна сила и за Диксън: „Действието е мъж към мъж и мисълта е на мъже за мъже: мъжете се издигат до равнището на свръхчовеци.“ В цикъла взаимоотношенията между мъжете са прями и напълно реципрочни като отражения в плоско огледало, но отношенията между мъжете и жените се променят и изопачават като отражения в криво огледало.

Първоначално мъжете дотолкова доминират събитията, че символично придобиват женски качества. Интуицията на Донал и емпатията на Пол са дарби, които традиционно се приписват на жените. Хал, който тъче нишките на миналата, настоящата и бъдещата съдба на един обикаляш планетата спътник, е поел някои от асоциациите е времето, съдбата, промяната, трансформацията и прераждането, които обикновено са атрибути на триликата лунна богиня. Злодеите постъпват аналогично. И в Дау, и в Уилям се долавят нотките, характерни за някоя сприхава проклетница, а Уилям дори се държи като кастрираща майка.

Някои женски фигури представят чисто животински удоволствия. В „Дорсаи!“ Донал с лекота избягва примките на Елвин („елфска“) Рай: русалката не удавя рицаря. Пол се сблъсква с далеч по-смъртоносна нечовешка злодейка в „Некромант“ — разумния компютър Супер-Комплекс, който планира да дехуманизира човечеството. Въпреки мъжки звучащия глас на това електронно същество, то е крайно ужасяващ образец на Поглъщащата земна майка. Зъбите на нейната vagina dentata са наклонени навътре, ала въпреки туй Пол се измъква и я унищожава като шаман, който се е изтръгнал от стомаха на някое женско чудовище. Отначало Там и останалите не се доверяват на квазиженствеността на Последната енциклопедия, обаче тя се оказва плодородна небесна утроба, а не зловредна адска гробница. Непритежаващото разум устройство ще бъде способно да покаже на човешката раса тила на нейната колективна глава — нещо, което само една жена може да стори за някой мъж.

В ранните произведения от цикъла героините играят относително маловажни роли. Те са части от машинарията, които съществуват като че ли само за да недоразбират, пречат и най-накрая да възнаграждават героите. Анеа („Дорсай!“), Кантеле („Некромант“) и Мелиса („Тактика на грешките“) са всъщност живи трофеи, връчвани на най-могъщия мъж, а не богини на властта, които му връчват нейния жезъл по свое усмотрение. Собствените й сънародници проектират Анеа да бъде награда и инструмент, преди още да се е родила: най-хубавият плод на Екзотичната култура не е нищо друго, освен едно скъпоценно движимо имущество. Кантеле, наречена така на името на магическата арфа, предназначена за ръката на героите от финския мит, е прекрасен инструмент, на който трима мъже свирят един след друг своите мелодии. Митичната арфа се счупва: сърцето на Кантеле се разбива. Тя е мистичният съсъд на жизнеността на нейния господар-учител-любовиик, но никой никога не я люби така, както тя трябва да бъде любена. Мелиса поне става почитана жена и майка. Смята се, че нейното сърце трябва да допълва главата на Клитъс, за да бъде успешен техният династичен брак.

Лайза от „Войнико, не питай“ е първата енергична героиня от цикъла. Тя е чувствителна, находчива и неотстъпчива жена, която може „да изгражда собствените си замъци във въздуха“. Излагайки на риск собствения си разсъдък, тя спасява Там от самия него, когато всички други вече са го отписали. Нейната натура е надарена с необичайна способност за съчувствие, понеже тя е екзотичка не по рождение, а по убеждение. (Като цяло обаче героините от Отцепените култури не изглеждат тъй едностранчиви като мъжете.) Лайза и Там са свързани дори по-тясно, отколкото Кенси и Иън. Тези две двойки подсказват какво ще бъде състоянието на човека след завършека на цикъла, когато противоположностите се съединят за постоянно.

Едва сега на сцената се появяват основните героини на цикъла. Това са трите Аманда Морган — трио жени, родени в различни поколения в една и съща дорсайска фамилия, които се приличат една на друга като триликите келтски богини. Макар да са отделни индивидуалности, а не превъплъщения на една и съща идентичност, периодите на техните животи обрамчват животите на Пол, Донал и Хал. Преживяванията им са женствен противовес на приключенията на личността на Донал — хиндуистките божествени двойки обикновено се появяват като съчетани с брак аватари.

Мащабът на техните кариери се разширява стъпка по стъпка, за да съвпадне накрая с кариерата на Хал. Аманда I вероятно така и никога не среща Пол, при все че неговите действия формират нейния живот. Нейното влияние е съвсем ограничено и се съсредоточава върху нейното семейство и нейната общност. Аманда II би следвало да познава Донал, тъй като Морганови и Греймови са близки приятели и съседи, ала нейният принос към добруването на дорсаите няма нищо общо с него. Аманда III обаче е важен фактор в живота на Хал и оказва влияние върху съдбата на цялата раса.

Амандите са не само ярки характери — способни, динамични, самодостатъчни — но и следват пътя си в цикъла през вълнуваща нова символна територия. Ще започнем с това, че тези жени (самите им имена намекват за любов и магия) са трите лица на Великата богиня — невиждана досега фигура в цикъла. Според хипотезите на Дюмезил всяка от тях е трифункционална, тъй като се занимава с въпросите на властта, силата и изхранването. (Дюмезил нарича подобни божества „гръбнакът на системата“) И последно, въпреки дорсайския си произход според терминологията на Диксън всички те са тристранни. Всяка съчетава качествата на Вярващия, Философа и Воина, въпреки че у всяка от тях един от тези аспекти преобладава над останалите. (Забележете, че аспектите на героинята са степенувани обратно на аспектите на героя.)

Аманда I, „старата вещица“, е Жена на вярата, макар да се е посветила по-скоро на своето семейство и своя народ, отколкото на някоя религиозна система. Вярата втвърдява волята й до степен тя да защити дома си срещу един наглед непобедим нашественик. Тя е водач, мистик, боец и изкуфяла баба. В „Аманда Морган“ тя се изявява едновременно и в трите роли на Юнона — Кралица. Защитница и Покровителка на родилките.

Аманда II, „девицата“, първоначално била наречена Ейлийн (келтското име на Елена, сестрата на Кастор и Полукс). Като любима на Иън и Кенси в „Изгубеният дорсай“ тя се вмества в широко разпространения митичен модел за небесната дама с обожателите-близнаци. (Балтийският вариант е за дъщерята на Слънцето, която е ухажвана от Зорницата и Вечерницата.) Но бидейки първият действащ като екзотик дорсай, тя наподобява Атина, убиващата чудовищата богиня на мъдростта и войната, която дарява с процъфтяване избраната от нея земя. Тази Аманда взема участие в борбата срещу Уилям.

Аманда III, „съпругата“, всъщност е наречена Енид („безукорно чиста“). Това име я свързва с лейди Енид, олицетворението на брачната вярност от легендата за Артур, и с персийската богиня Анахита. „Безупречната“. Анахита дава възможност на всички класи в обществото да действат и да защищават царското величие, чрез което царете управляват. Тя прави водите на живота да текат през света и смазва под колелата на колесницата си всеки човек или демон, който застраши тези води. Последната Аманда е дорсайският генерал, който командва защитата на Земята срещу Новите хора. И което е още по-важно, тя е крайно съзидателната и предана съпруга на Хал. Пътищата на бога и на богинята най-накрая се сливат.

По-второстепенните героини в „Последната енциклопедия“ и „Гилдията на часовите“ са също тъй достойни за уважение. Екзотичната Аджийла е осиновената дъщеря на Там, която преповтаря ролята на Лайза с предшественика на Там във „Войнико, не питай“. В известен смисъл тя също така „изкупува“ трагичния спомен за Кантеле и нейния възстар любовник в „Некромант“. Рух, водачката на дружествените партизани, е женският еквивалент на Джеймтън Блек. Когато се включва в защитата на Земята, тя разпалва волята на хората за съпротива. Нейното име съвсем подходящо означава „ярка“, защото тя е като факел, който пали свещите в мрака.

Последните два романа от цикъла ще сложат ударението върху истинското другарство между мъжете и жените. По-рано някои отделни жени са били изолирани в групи от мъже подобно на радиоактивно гориво, заобиколено от регулиращи пръти. Сега местата са разменени и обичайното трио от мъже-помощници на героя е изградено вместо това от жени. Първоначално мъжете са узурпирали женските сфери, а сега жените са навлезли в мъжките — Аджийла е високопоставен администратор, а Рух и Енид са висши военни командири.

По този начин взаимоотношенията мъже-жени в завършения цикъл ще отговарят на същия символичен модел, който Урсула К. Ле Гуин използва в „Лявата ръка на мрака“ — тай-чи или съвършеният принцип, съчетаващ светлата мъжка ян и тъмната женска ин. Когато едното нараства, другото намалява, но единствено двете заедно пораждат всичко сътворено.

Независимо дали символичните огледала са плоски или изкривени, посланието, което техните образи носят, е едно и също: всяко отчуждение трябва да приключи. В тези отражения — доста смътно — Диксън разкрива болката от раздялата и желанието за обединение, което измъчва човечеството още от началото на мисленето. Неговата цел е да събере полюсите заедно, така че те да могат да разпознаят другия, като свое второ аз. В цикъла, както и в „Магьосникът от Землемория“ на Ле Гуин противопоставянето ражда единение.

Но ако спасението е в интеграцията, защо героят на Диксън посява „несъгласие в сърцето на нещата“? Защо личността на Донал трябва да разделя расовото его на съзнателна и несъзнателна половини? По същата причина, поради която Господ се стреми към прави неща с подвеждащи действия: злото е позволено, за да може да се стигне до някакво по-голямо благо, което не би могло да се постигне другояче. (По традиция Сатаната е неволен инструмент за духовен напредък. Колкото повече Мефистофел се опитва да възпира Фауст, толкова повече той пътешества.) Двете половини на расовото его съзряват в отделни вселени, докато не станат достатъчно силни, та да бъдат достойни противници. Преждевременният двубой би бил безсмислен: насроченият в нужното време е решаващ. Щом прогресивната страна асимилира консервативната, на човечеството е осигурено здравословно бъдеще.

Тази голяма тема отеква във всяка съставна част на цикъла. Всяка драма изразява принципа, че противоположностите се обуславят една друга. Злодеите печелят известност, докато се опитват да унищожат героите, ала техните старания служат единствено да увеличават значението на героите. Героите позволяват това развитие на нещата, за да могат да подтикнат злодеите към решителни схватки. (Процесът не е лишен от прилика със средновековната военна практика, според която големи битки можело да се състоят само по взаимно съгласие.) Накратко казано, чудовищата съществуват, за да ги убиват героите. Достойнството се определя според силата на победения противник. „Именно противоречието ни прави продуктивни“ — казал Гьоте. Или както самият Диксън го формулира: „напредъкът се постига чрез търканията между противоположностите. Човек се катери нагоре, като използва първо дясната си ръка, а сетне лявата.“

Диксъновият епос на прогреса е изключително задълбочен вариант на този универсален разказвачески шаблон, който митологът Джоузеф Кембъл нарича „героичен мономит“. Тук всеки мотив от основната формула за разделяне-инициация-завръщане е напълно разработен. Героите на цикъла имат своите влечения и съпротиви, помагачи и пречки, братски битки и двубои с дракони, смърти и осакатявания, пътувания и лишавания от свобода, свещени бракове и бащински изкупления, възкресения и възвръщания, чрез които печелят за себе си и за своите подобни, мяра божественост. Въплъщение на този процес е личността на Донал. През трите си живота той преминава от един етап на инициация към друг, от дете към възрастен, от оръженосец към рицар, от новак към шаман, от чирак към майстор. С всеки квантов скок той приема просветлението, посвещава останалите около себе си, докато накрая поема контрола над посвещението на целия човешки род. Личните и общите победи се сливат във върховната слава.

Жаждата за този вид изживявания сега е по-остра от всякога след края на Средновековието. Дори и настоящата мания да се играе на „Дракони и тъмници“ е симптом на емоционалните нужди, които съвременното общество не успява да задоволи. Цикълът „Чайлд“ е литературен отговор на стремежа към трансцендентност. Той не само описва измислените правила за прехода, но и като съзнателно тематично творение приканва читателите сами да участват в ритуалите на възмъжаването. Чрез своето въображение читателите могат да се включат в едно датиращо много отдавна дирене, да се борят със собствените си чудовища и да достигнат нови висоти на хармонията у самите себе си. Бидейки той самият смел авантюрист, Диксън призовава другите към приключения на всяка написана от него страница. Ясно е, че той се надява да направи много по-осъществими изумителните събития, които предвещава.

Пътят към Тъмната кула е павиран със светлини и сенки. Единствен Диксън е намерил маршрута и продължава да гради. Той избира павета с изобразени на тях човешки лица от всяко време и място: Соларния герой и Дракона, Братята-близнаци и Триликата богиня. Бащата-тиранин и Поглъщащата майка. Странстващия рицар и неговата Девствена награда. Колелото с трите лъча и Царя, който го завърта. Диксън ги подрежда в строг ред: всеки мотив — като елемент от едно по-голямо цяло. По единици, двойки и тройки неговите симетрии се обединяват, за да повтарят, отразяват и ротират с геометрична логика. Великолепните арабески на символа привличат търсещите поклонници. Две десетилетия пътешестване са останали назад, тепърва се задават още неизброими години. Тъмната кула, която чака в края на пътуването, е страховита — и омагьосваща.

Бележки

[1] Тук авторката греши, като приписва тези мисли на бащата на Донал, докато всъщност ги изказва чичо му Кенси. — Бел.прев. ↑

[2] Игрословица с името на героя. Хоукууд ̀(Hawk — ястреб; wood — гора). — Бел.прев. ↑