Аджан Брам
Менюто

Ерудиран професор по философия прочел в местния вестник, че в града е отворил врати нов петзвезден ресторант. Той бързо се обадил, за да направи резервация. Ресторантът обаче вече бил толкова популярен, че му се наложило да чака два месеца за свободна маса.

Осем седмици по-късно професорът се появил в петзвездното заведение, облечен в безупречно елегантен костюм. Метрдотелът поискал да види документа му за самоличност, за да е сигурен, че действително той е човекът с резервация за тази вечер. След като се уверил в това, повел госта към масата.

Професорът бил възхитен от интериора и обзавеждането на ексклузивния ресторант. Меката светлина на ненатрапчивата стояща лампа къпела масата в топъл, сдържан отблясък, напомняйки му успокояващата светлина на здрача, потайна, но достатъчна, за да се вижда. Сервитьор в елегантно сако и бяла папийонка му подал менюто.

Дори менюто подхождало на луксозната и пищна обстановка на петзвездния ресторант. Направено било от дебел златист пергамент с контури в тъмночервено. 107-те ястия били написани с изящен краснопис, какъвто по-скоро се среща в музеите, отколкото в ресторантите.

Професорът вторачил възхитен поглед в менюто, прочитайки го многократно. После продължил да се храни с менюто. След което си платил сметката, благодарил на метрдотела и си тръгнал.

Колкото и учен да бил, клетият професор не съзнавал разликата между менюто и храната. Той познавал и се интересувал само от думите.

Вие, читателю мой, току-що приключихте с четенето на 107-те ястия в менюто „Лиценз за щастие“. Моля ви, не бъдете като професора по философия, който „се храни“ само с думите.